Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

А вторият процес, Папи? Последният, окончателният, след който безкръвната гилотина започна да действа… Онзи процес, който те изпрати на доживотна каторга и разби целия ти живот с помощта на съвзелия се Мейзо (той си призна за прегрешението през юли и официално се извини пред прокурора) — толкова ли ти се иска да го преживееш отново мислено? Толкова ли искаш да се върнеш в онази зала, в сивия есенен ден? Колко пъти да ти повтарям, приятелю, че оттогава изтекоха трийсет и седем години? Защо искаш да почувстваш отново шамара, заради който едва днес можеш да си позволиш да седнеш на пейката на булевард „Клиши“ в любимия си „Монмартър“? Истината е, че се стремях да изживея пак стъпка по стъпка пропадането си в блатото на човешката злоба и низост, за да мога по-ясно да преценя изминатия оттогава път.

Спомням си как хубавото момче с изпипан костюм и гладко лице влезе за втори път в съдебната зала. Колко различно изглеждаше същото помещение! Дъждовното небе беше увиснало толкова ниско и мрачно над града, че се наложи да запалят лампите. Червеният цвят на мантиите се къпеше в кървави отблясъци. Като че ли всички тъкани бяха предварително натопени в коша, в който падат главите на гилотинираните. Магистратите не се готвеха да излизат във ваканция — те се връщаха от почивка и първото, което им попадаше през новия сезон, беше дребният случай около разчистване на сметки между двама монмартърски младежи. Готвеха се да прекарат няколко скучни часа и после да минат към по-сериозните дела. Опитните служители на Темида — прокурори и адвокати, знаят най-добре колко голямо значение има личността на председателя на съда, настроението му, самочувствието на подсъдимия, на прокурора, на заседателите и адвокатите — тези дребни неща понякога натежават силно върху везните на правосъдието. Този път председателят не ми направи подаръка, да ме покани пръв да говоря. Той се задоволи да изчете монотонно обвинителния акт. Дванайсетте заседатели бяха с натежали като дъждовните облаци мозъци и ме зяпаха тъпо с облещените си очи. Попиха акта леко като вестникарско четиво. Основният снабдител на гилотината — прокурорът, изглеждаше лишен от всичко човешко. Този тук нямаше да каже както предишния си колега „Уликите не са достатъчни…“

Още след първия бегъл поглед към обстановката почувствах предупреждението: „Внимавай, Папийон, този съдебен състав няма да ти позволи да се защитаваш добре.“ Толкова добре бях преценил нещата! През следващите два дни почти не ми дадоха думата. И отново потекоха същите показания, същите свидетелства, същите „казват, че…“, „чух да се говори“ и прочее, както през юли. Разиграваше се същият цирк, с тази разлика, че ако случайно избухнех от възмущение, веднага ме срязваха и ме поставяха на мястото ми. Единственият наистина нов факт произтече от появата на свидетеля на моето алиби — Лелу Фернан, шофьор на такси, който не бе успял да даде показания преди юлската сесия. Ченгетата не бяха искали да го открият и твърдяха, че е някакъв мит. За мен обаче той беше изключително важен, защото се закле, че когато нахлул в „Ирис-бар“ с думите „Навън застреляха някого“, аз съм седял сред посетителите.

Странна работа — ченгетата, които така и не бяха пожелали да намерят Лелу, предварително се бяха погрижили да осигурят контрасвидетел за бъдещия свидетел: един рецидивист с десет присъди зад гърба. Той обаче им бил заявил, че аз подготвям лъжесвидетел, който да говори в моя полза. Инспектор Мейзо, който дотогава отричаше съществуването на Лелу, така и не беше намерил начин да се срещне и да поговори с него преди процеса. Откъде тогава знаеше, че неоткритият свидетел сам ще дойде да даде показания? Впрочем кварталният комисар на Лелу го описа като почтен и трудолюбив човек.

Лелу се закле над показанията си и веднага го обвиниха, че съм го подкупил. Адвокатът Юбер отчаяно вдигна ръце към небето:

— Господин Лелу, сега ви остава само да идете да си платите данъците върху подкупа!

При този спомен ме обхвана такъв гняв, че престанах да чувствам студа и ситния дъжд. Отново си представих собственика на „Ирис-бар“, който заяви, че по време на инцидента е било невъзможно да се намирам в неговото заведение, защото ми бил забранил да влизам там! Значи се оказвах толкова тъп, та в един сериозен процес, в който на карта бяха заложени свободата и може би животът ми, изваждах като алиби присъствието си на място, където достъпът ми е бил забранен. Келнерът потвърди показанията на шефа си. И двамата забравиха да споменат, че в знак на благодарност за съучастието им полицията им разреши да работят до пет часа сутринта. Ако се бяха опълчили срещу силите на реда, щяха да ги принудят да затварят в два. Собственикът защитаваше оборота си, а келнерът — бакшишите.