Анри Шариер - Ва банк (Втора част на Пеперудата)

— Заявявам, че Шариер е мой информатор и че благодарение на неговата помощ съм арестувал многобройни опасни субекти. Заявявам също, че из „Монмартър“ вече се беше разчуло за тази негова дейност. Що се отнася до случая Льогран, не зная нищо.

— Какво ще отговорите, Шариер?

— Помолих инспектор Мазилие да бъде призован като свидетел по съвета на адвоката ми Бефе, защото двамата смятахме, че той знае истината за случая Льогран. Оказа се, че така сме попаднали в капан. Инспекторът сам е подсказал на Бефе да го призове на свидетелската скамейка и му е намекнал, че е запознат с подробности около убийството. Двамата с адвоката ми му повярвахме. Предположихме, че е или много честен човек, или че между него и Мейзо съществува напрежение, което го кара да разкрие неизвестни факти. Но, както и вие сам виждате, полицаят сега отрича да знае каквото и да било. Същевременно очевидно е, че неговите показания най-после осигуряват липсващия мотив за предполагаемото ми престъпление.

Действително, беше странно, че „разкритията“ за моята информаторска дейност идваха от страна на полицай. Но колкото и подозрителен да беше този факт, показанията на Мазилие съживяваха обвинението и придаваха известна тежест на неубедителното досие. Въпреки всички усилия на Мейзо без помощта на Мазилие процес нямаше да има. Това беше толкова явно, че се чудех на прокурора как се е хванал на въдицата. Продължих да се сражавам:

— Господа съдии, господа съдебни заседатели, ако аз наистина бях информатор, нещата щяха да се развият по един от следните два начина. Да предположим, че Реймон Льогран наистина ме е разкрил и ми го е казал. Тогава аз или нямаше да го убия, защото нищожествата, информиращи полицията, преглъщат подобни обиди без да мигнат; или, ако случайно го убиех, полицията нямаше да се нахвърли върху мен със същата злост — нали щях да съм им необходим. Нещо повече, щеше да представи случая като разчистване на сметки между дребни риби от престъпния свят и да измисли начин да ме постави в положение на законна самозащита. Мога да изброя много прецеденти от този тип, но за щастие моят случай е друг. Господин председател на съда, мога ли да задам един въпрос на свидетеля?

— Давайте.

Разбирайки накъде бия, адвокатът Юбер поиска от съда да освободи инспектор Мазилие от задължението да не издава професионални тайни, защото иначе не би могъл да отговори.

Председателят на съда:

— Съдът ще се възползва от това свое право и ще освободи инспектор Мазилие от професионалната тайна. Съдът се обръща към свидетеля с препоръката да отговори на въпроса, който ще му бъде зададен, в интерес на истината и справедливостта.

— Мазилие, моля да ми посочите поне един човек от цяла Франция или от колониите, когото сте арестували благодарение на получена от мен информация.

— Не мога да отговоря.

— Вие сте лъжец, инспекторе! Не можете да отговорите, защото такъв случай никога не е имало!

— Шариер, употребявайте по-сдържани изрази! — прекъсна ме председателят.

— Господин председател на съда, сега тук защитавам две неща — живота и честта си.

Инцидентът остана без последствия. Мазилие се оттегли. След него започна дефилето на останалите свидетели. Всички те заедно с твърденията си бяха като извадени от калъпа на „Ченгета и компания“ с адрес Париж, „Ке д’Орфевър“ №36, Съдебно следствие. Надявам се, че с годините нещата там са се променили. Надявам се, но не вярвам много.

А спомняш ли си своите заключителни думи, Папи? Дали ги помня — и днес звучат в ушите ми, като че ли току-що съм чул собствения си глас:

— Господа, ако искате да бъдете честни с мен, изслушайте и това: Льогран е получил само един куршум. По него е стреляно само веднъж, след което той не е паднал на земята. Напротив, оставили са го спокойно да вземе такси. Значи човекът, който е стрелял, не е имал намерение да го убива. Иначе щеше да стреля пет-шест пъти, както би постъпил всеки престъпник. Няма човек от „Монмартър“, който да не знае това. Значи, ако виновният съм бил аз и го призная, бих добавил: „Господа, този човек поради такива и такива причини влезе в разпра с мен или ме обвини за еди-какво си, а след това бръкна в джоба си. Тъй като и двамата сме членове на престъпния свят, жестът ме изплаши и аз стрелях веднъж при самозащита.“ Ако ви кажа това, веднага мога да приведа доказателство в своя подкрепа — не съм искал да го убивам и затова съм го оставил да си тръгне жив. И, тогава можех да заключа: „Инспекторът тук лично заяви пред вас, че съм много полезен на полицията. Затова ви моля да повярвате на думите ми и да ме съдите за нанасяне на телесна вреда, която е довела до смъртта на жертвата, като изключите обвинението за умисъл в действията ми.“