Люк Бесон - Артур и минимоите

— Не, господин Давидо, идвате в най-лошия момент. Изкушавам се да кажа — както винаги — отвръща му бабата, запазвайки ледената си учтивост. — Не знаете ли, че елементарното възпитание изисква, когато човек отива при някого без предупреждение, поне да позвъни на вратата.

— Звъннах — брани се Давидо. — И мога да го докажа.

Той гордо размахва парче от синджирче.

— Някой ден звънецът ви ще падне върху нечия глава — предупреждава ги той. — Следващия път ще натисна клаксона, ще е по-разумно.

— Не виждам никаква причина да има следващ път — подхвърля възрастната жена. — А днешното ви посещение е крайно неуместно — имаме семеен празник.

Давидо забелязва тортата с угасналите свещички.

— Ах, каква хубава торта! — тананика грубиянинът. — Честит рожден ден, малкият! На колко години ставаш?

Той набързо преброява свещичките:

— Осем, девет, десет! О, как лети времето! — възкликва той с лицемерен възторг. — Кога беше ей такъв и не се отделяше от дядо си. Колко време мина от тогава? — пита той с явното желание да посипе сол в раната на Бабинка.

— Скоро ще станат четири години — отговаря тя с достойнство.

— Вече четири години? Сякаш беше вчера! — добавя той с едва прикрито злорадство. Рови в джоба си. — Ако знаех, щях да донеса нещичко на малкия, а засега…

Той изважда от джоба си един бонбон и го подава на Артур:

— Вземи, малкият. Честит рожден ден! — Чувства се задължен да добави той.

Бабинка изразително поглежда към внука си. Ясно — никакви скандали! Посланието е прието. Артур взема бонбона с два пръста, както се разглежда перла.

— О, колко мило, нямаше нужда. Не съм виждал такъв бонбон! — казва той с презрителна насмешка.

Давидо се въздържа, въпреки че просто се разкъсва от желание да даде хубав урок на този нахалник.

— Имам нещичко и за вас, госпожо — подхвърля той за отмъщение.

Бабата го прекъсва:

— Вижте какво, господин Давидо, много любезно от ваша страна, но аз нямам нужда от нищо, освен, може би, да прекарам една спокойна вечер насаме с внука си. Каквато и да е целта на вашето посещение, бих ви помолила веднага да напуснете тази къща, в която определено не сте добре дошъл.

Въпреки изключителната си учтивост, тя недвусмислено изказва мнението си.

Давидо изобщо не обръща внимание на думите й. Невъзмутимо рови в джобовете си и намира онова, което търси.

— А, ето го! — възкликва той, разгръщайки един лист, сгънат на четири. — Понеже пощаджията минава край вас само веднъж в седмицата, реших да свия от пътя, за да ви спестя чакането. Има новини, които човек е по-добре веднага да научи — обяснява той с лицемерна добронамереност.

После подава листчето на Бабинка, тя го взема и слага малките си очила.

— Според този документ вашият договор за собственост изтича поради неизплатени вноски — продължава той. — Заповедта е издадена от канцеларията на областния управител.

Смутена, бабата започва да чете.

— Той държеше да се запознае лично с въпроса — уточнява Давидо. — Вярно е, че тази история прекалено се проточи.

Не беше нужно Артур да чете документа, за да смаже с поглед отвратителния човек.

Давидо му се усмихва със змийски поглед.

— Документът окончателно прекъсва договора ви за собственост от 28 юли и същевременно узаконява моето право на собственост. Това отчасти обяснява естествената ми нагласа да се чувствам тук… като у дома си!

Давидо е много горд, че е нанесъл такъв удар. Толкова лесно се справи, че без малко да изпита угризения.

— Но бъдете спокойни — уточнява той, — няма да ви изпъдя, както вие сега ме пъдите. Ще ви дам време да си стегнете багажа.

Бабинка очаква най-лошото.

— Давам ви четирийсет и осем часа — отсича Давидо с леден тон. — Дотогава чувствайте се при мен… като у дома си — злорадо добавя той.

Ако можеше да убие с поглед Давидо, Артур отдавна да го е направил на решето.

Бабинка, напротив, изглежда невероятно спокойна. Тя старателно препрочита последния параграф на писмото, преди да каже:

— Но виждам един малък проблем.

Давидо се сепва, неспокоен поначало.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— В бързината си да ви услужи, вашият приятел, управителят, е забравил само едно нещо.

Идва ред на Давидо да очаква най-лошото. Камъчето, което можеше да преобърне цялото му начинание.

— Какво точно? — небрежно пита той.

— Чисто и просто е забравил… да се подпише.

Бабинка обръща листа и показва празното място.

Давидо се оплита като пате в кълчища. Край на красивите думи, на изразителните гримаси. Заковал се е пред парчето хартия, ням като риба.