Люк Бесон - Артур и минимоите

Баба му долавя посланието.

— Остави, скъпи. Аз ще довърша. Върви да поиграеш, докато още е светло.

Артур не чака да му повтарят. Грабва торбата, пълна със сламки, и се затичва с лай към градината. Не, не той, а Алфред лае зад него, за да сподели радостта му.

Бабата също е доволна, че толкова бързат — сега тя ще може да измъкне от колата тайнствения пакет и спокойно да го скрие вътре в къщата.

Артур запалва дългата неонова лампа, която няколко пъти премигва, преди да освети целия гараж.

Сякаш изпълнявайки ритуал, момчето грабва една стреличка до вратата и я запраща в другия край на помещението. Стрелата уцелва мишената точно в средата.

— Ура! — извиква то и размахва победоносно ръце. После се запътва към работната маса, затрупана с части от някакво изобретение.

Става дума за няколко бамбукови пръчки, старателно разрязани по дължина и всяка половинка с пробити многобройни дупчици.

Артур нетърпеливо изпразва торбата със скъпоценния товар, после разкъсва един по един пакетите със сламки. Те всички са различни по големина и по цвят. Момчето се колебае, преди да избере първата сламка, сякаш е хирург, който избира подходящия скалпел. Най-после хваща една и опитва да я закрепи в първата дупчица, издълбана в бамбуковата пръчка. Но дупчицата е малко по-тясна. Нима това може да е пречка! Артур веднага изважда швейцарското си ножче и разширява дупчицата. Повторният опит е успешен и сламката чудесно се промушва. Артур се обръща към кучето си — единствения привилегирован свидетел на този паметен миг:

— Алфред, ти ще присъстваш при създаването на най-голямата напоителна мрежа в целия окръг — перчи се той. — Ще бъде по-голяма от онази на Цезар, по-съвършена от дядовата! Ето… това е мрежата на Артур!

Алфред се прозява от вълнение.

Артур изобретателят прекосява двора, нарамил огромната си бамбукова пръчка с втъкнати в нея дузина сламки.

Баба му, все още заета с подреждането на покупките, го наблюдава през прозореца на кухнята. Тя за миг се замисля дали да го попита какво носи, защото не й е ясно, но накрая само повдига рамене.

Артур внимателно поставя бамбуковата пръчка върху малки подпорки, направени за тази цел. Под тях старателно е изкопана канавка. На дъното й, на равни разстояния, се виждат малки нежнозелени стръкчета, на които им казват «репички».

Артур изтичва до гаража, взема маркуча и го размотава.

Всичко е наред. Нищо друго не иска.

Под тревожния поглед на Алфред, по-страшен от погледа на надзирател, момчето свързва с пластилин — разноцветен, разбира се — края на маркуча с първата бамбукова пръчка. След това извива пръчката така, че над всяко стръкче да има по една сламка.

— Това е най-важният момент, Алфред, регулирането на водата трябва да е точно до милиметър, иначе рискуваме да стане наводнение или напълно да унищожим реколтата — казва той, сдържайки дъха си, сякаш работи с експлозив.

Алфред изобщо не го е грижа за някакви си репички и след малко се връща с хубавата си стара топка за тенис в уста, която пуска точно върху едно съвсем нежно стръкче.

— Алфред! Ама че момент избра! — изревава Артур. — Нали знаеш, че на строежа е забранено за външни лица! — добавя той, като грабва топката и я запраща колкото се може по-далеч. Алфред естествено си мисли, че играта започва, и хуква, снишен до земята, да преследва въображаемата си жертва.

Артур привършва с регулирането и изтичва към крана, завинтен върху стената на гаража.

Кучето пак се връща с топка в уста, но господарят му е изчезнал.

Момчето хваща крана и благоговейно го отвърта.

— Господ да ми е на помощ! — прошепва то и хуква, следвайки посоката на маркуча, за да стигне, преди да е шурнала водата. В движение се разминава с кучето, което тича към него. Алфред е напълно объркан от тези нови правила в играта.

Артур се просва на земята, после, на четири крака, следи водната струя, която се разлива по бамбуковия прът и се стича по сламките, една по една. Така всяко наболо стръкче репичка попива живителна влага.

— Ураа! — извиква Артур и стиска лапата на кучето, за да му честити.

— Браво! Поздравления! Това е забележително дело, което ще остане в историята, помнете ми думата! — поздравява се той от името на кучето.

Бабинка се появява на прага, препасала престилка.

— Артур, на телефона! — вика тя по навик.

Артур пуска лапата на кучето.

— Извинете ме. Навярно е Председателят на компанията «Водопроводни инсталации», който ме вика, за да ме поздрави. След минутка съм на ваше разположение.