Люк Бесон - Артур и минимоите

Бабата прекосява широката улица, като старателно поглежда ту наляво, ту надясно, макар да не е необходимо — няма никакво движение. Навярно това е някакъв стар рефлекс от миналото, когато кръстосваше с мъжа си европейските и африканските столици.

Бабинка влиза в малкия железарски магазин на семейство Розенберг, където камбанката на входната врата си има своя история.

Госпожа Розенберг се появява внезапно, сякаш дявол на пружина изскача от кутията си. Трябва да кажем, че вече повече от час тя стои залепена за стъклото на прозореца, взирайки се в улицата, в очакване да се появи приятелката й.

— Той не тръгна ли след вас? — пита тя веднага, пропускайки от възбуда да я приветства с «добре дошла». Бабинка поглежда бързо навън.

— Не, не мисля. Смятам, че не се досеща за нищо.

— Чудесно! Чудесно! — повтаря собственичката на магазина, като влиза навътре. Навежда се зад внушителния тезгях от ливански кедър и измъква от там пакет, сложен в книжна торбичка. Поставя го внимателно върху плота от старо дърво.

— Ето, всичко е тук — казва тя с такава радостна усмивка, че заприличва на петгодишно момиченце.

— Благодаря, вие сте чудесна. Нямате представа как ми облекчавате живота. Колко ви дължа?

— Ами! Нищо! Беше ми много забавно.

Бабата на Артур е доволна и само доброто й възпитание я кара да настоява:

— Госпожо Розенберг, наистина много мило от ваша страна, но не мога да приема.

Но собственичката вече я е завъртяла с лице към вратата и е пъхнала пакета в ръцете й.

— Хайде, не настоявайте повече и побързайте, преди да се е досетил за нещо!

Тя просто я изтиква през вратата навън.

Бабинка все пак успява да се спре на прага.

— Неудобно ми е… Просто не знам как да ви благодаря — признава тя, леко натъжена.

Собственичката я разтърсва приятелски за раменете.

— Благодарение на вас и аз имам участие. Нищо не би могло да ми достави по-голямо удоволствие.

Двете възрастни дами заговорнически се усмихват. Трябва да си живял повече от шейсет години, за да може да споделиш такава усмивка, без да се разплачеш начаса.

— Хайде, да ви няма! — заповядва й собственичката. — Разчитам на вас да дойдете утре и да ми разкажете всичко, с най-малките подробности!

Бабинка леко се усмихва в знак на съгласие.

— Няма да пропусна. До утре.

— До утре — отвръща госпожа Розенберг, преди да заеме наблюдателния си пост на прозореца.

Отдалече тя вижда как бабата на Артур отваря капака на шевролета и пъхва тайнствения пакет под едно старо одеяло.

— О, колко е вълнуващо! — шепне собственичката, пляскайки с ръце.

Когато Бабинка намира Артур при касата, той вече е започнал да изпразва съдържанието на количката, редейки покупките върху подвижната лента. Какво по-забавно от това да си играеш на влакче, като слагаш едно до друго пакет макарони и паста за зъби, пакет захар и шампоан с ябълков аромат.

Бабата поглежда към касиерката, но тя, както изглежда, е въвлечена в играта. Младата жена, облечена в униформена блуза, леко й кимва, за да я успокои. Върху подвижната лента преминава пакет със сламки — нищо особено.

— Всичко ли намери? — пита Бабинка.

— Да, да — отвръща й той, погълнат от регулирането на движението.

Втора опаковка със сламки минава под носа на бабата.

— Боях се, че няма да разчетеш почерка ми.

— Не, няма проблем. А ти намери ли каквото търсеше?

Бабинка я обзема тревога — да излъжеш дете понякога е най-трудното нещо на света.

— Ами… Да… Не… Още не е готово. Навярно другата седмица — смутолевя тя, пълнейки нервно първите торби с пакети сламки. Смутена от лъжата си, едва на шестия пакет от по сто сламки тя се осмелява най-после да реагира:

— Артур! Но… какво ще правиш с всички тези сламки?

— Ти ми каза «колкото искам», нали?

— Да, вярно… Казах го просто ей така — прошепва тя.

— Това е последният пакет! — извиква той, за да прекъсне разговора и да даде възможност на придобивката си да мине. Баба му не знае какво да каже. Касиерката си придава съкрушен вид, че не е получила никакво нареждане за намалена цена, когато се купуват сламки на едро.

Старият шевролет, още по-уморен на връщане, отколкото на отиване, току-що е спрял пред кухненския прозорец — така по-лесно ще се пренесат продуктите. Артур започва да трупа пакетите върху перваза на прозореца. Да помага на баба си, е нещо естествено за нашия малък герой, но днес той, изглежда, няма търпение да свърши час по-скоро. Дългът го зове другаде.