Люк Бесон - Артур и минимоите

Бабата не знае какво да отговори. Винаги става така, когато вълнението я обзема. Отива към отворения прозорец и поема дълбоко въздух.

— И аз бих искала да знам… — прошепва тя, преди да затвори прозореца. Застоява се още малко край него, наблюдавайки градината през стъклото.

Отдалече й се усмихва едно старо градинско джудже, стъпило здраво в корените на величествен дъб, който царства над местността. Колко ли спомени е натрупал в живота си този стар дъб! Навярно би могъл да разкаже тази история по-добре от всеки друг, но не той, а бабата започва:

— Дядо ти прекарваше много време в градината, край любимото си дърво. Казваше, че е с триста години по-старо от него. Значи старият дъб наистина е имал да му разказва много неща.

Артур безшумно сяда на крайчеца на креслото, в очакване да се наслади на историята, която щеше да чуе.

— Още го виждам как, щом се стъмни, по цяла нощ наблюдава звездите през бинокъла си — започва с нежен глас да разказва бабата. — Пълната луна блести над полето. Беше… възхитително. С часове можех да го гледам, когато беше такъв — вдъхновен, кръжащ като пеперуда, привлечена от светлината.

Бабинка се усмихва, виждайки сцената, запечатана в паметта й.

После доброто й настроение постепенно изчезва и лицето й помръква.

— …И една сутрин бинокълът беше тук… а той беше изчезнал. Скоро ще станат четири години от тогава.

Артур е смаян.

— Изчезна така, без дума да каже, без нищо?

Баба му леко кимва с глава.

— Трябва да е било наистина важно, за да тръгне така, без дори да ни предупреди — подхвърля тя с лека ирония. И плясва с ръце, както се пука сапунен мехур, за да се прекъсне вълшебството.

— Хайде, ще закъснеем! Тичай да си облечеш някой пуловер!

Артур изтичва весело към стаята си. Само децата са способни с такава лекота да преминават от едно вълнение към друго, сякаш и най-тежките събития нямат голямо значение.

Бабата се усмихва на тази мисъл. На нея й е толкова трудно да забрави тъжните събития, дори за няколко минути!

Бабинка пак наглася шапката си. Прекосява градината и се запътва към своя пикап шевролет, по-предан и от старо магаре.

Артур облича в движение пуловера си и като дисциплиниран пътник машинално заобикаля колата. Една разходка с този звездолет, достоен за пионерите на космоса, е винаги приключение за него. Бабинка натиска две-три копчета и превърта ключа, но той заяжда повече и от ръждясала брава.

Моторът хърка, ръмжи, отскача напред, блокира, дави се, отпушва се, сърди се и най-накрая потегля.

Артур обожава кроткото мъркане на стария дизелов мотор, подобно на бученето на раздрънкана пералня.

Кучето Алфред се държи на разстояние от тези перипетии, а това ще рече — от колата. Толкова много шум за такъв нищожен резултат го смущава.

Бабата се обръща съм него:

— Ще може ли, без да те принуждавам, разбира се, да ми направиш по изключение една услуга?

Кучето повдига ухо. Услугите често се възнаграждават.

— Да пазиш къщата — казва му тя повелително.

Кучето излайва, без да му е ясно за какво току-що е дало съгласието си.

— Благодаря. Много мило от твоя страна — отговаря учтиво бабата.

Тя отпуска ръчната спирачка, подобна на показател на железопътен прелез, и насочва шевролета към изхода. Облачето прах показва, че в тази очарователна долина непрекъснато подухва лек ветрец. И колата, поемайки по тесния път, който криволичи към цивилизования свят, се отдалечава в посока на зеления хълм.

Градчето не е голямо, но е много приветливо.

Почти всички магазини са съсредоточени на централната улица. В тях ще намерите само най-необходимото — и в будката, и при обущаря. Когато живееш толкова отдалечено, наистина няма място за излишни неща.

Цивилизацията все още не е засегнала прекалено силно това хубаво градче, което с течение на времето сякаш се е развило от само себе си. И макар главната улица вече да има градско осветление, под няколкото стълба каруците и велосипедите са повече от автомобилите. Същото може да се каже за пикапа на Бабинка. С появата си той предизвиква ефект, достоен за един ролс-ройс. Тя току-що е паркирала срещу магазина, който, не ще съмнение, е най-важният в града. Внушителният надпис на входа гордо известява името на собственика и предназначението на магазина:

Значи тук може да се намери всичко.

Артур обича да посещава супермаркета, единствения магазин, който прилича на космическа площадка в този полусредновековен край. А и понеже си представя, че пътува със «Спутник», има някаква логика във всичко това. Дори ако тази логика е присъща само на децата.