Люк Бесон: Артур и забранения град

Слънцето постепенно се спуска към хоризонта, за да ни освободи от топлината си. То знае, че никой не би могъл да издържи палещите му лъчи през целия ден.

Кучето Алфред отваря едното си око. Лек ветрец му подсказва, че температурата най-сетне е поносима. То бавно се надига, изпъва лапи, измъква се от сенчестото място, което си беше намерило, и тръгва да търси свежа тревичка, където да очертае територията си. Прави се, че избира един ъгъл на къщата, но той отдавна е пожълтял от бележенето му.

Един млад ястреб, кацнал на високия комин, наблюдава околността. Изглежда, не се бои нито от топлината, нито от когото и да било. Дори не и от кучето, което вижда да прекосява двора, с все още вдървени от дрямката лапи.

Грабливата птица го следи с пронизващия си поглед. Само няколко секунди. Толкова, колкото да разбере, че плячката е много едра. Извръща небрежно глава, за да потърси друга жертва.

През целия ден къщата също търпя набезите на лятото и сега дървените врати, а също и керемидите, попукват отвсякъде. Слабо, глухо изпращяване, на равни интервали, като музикални ноти, изсвирени от слънцето.

Днес то досади на всички, време е да върви да спи.

Сякаш да му го напомни, ястребът надава силен крясък, дрезгав и неприятен, от който възрастната жена се събужда.

Тя беше заспала върху канапето в средата на салона. Истина е, че сред прохладата на стаята и хипнотизиращото тиктакане на стенния часовник, е невъзможно да се устои на зова на следобедната дрямка. Добавете към това и двете щурчета, които си говорят, и ето ви потънали в сън чак до вечерта.

Но ястребът събуди бабата почти стряскащо. Тя се замотава в кретонения набор на покривката върху канапето, навярно придърпана в просъница, за да се покрие с нея.

Бабинка постепенно идва на себе си и оправя покривката, сякаш не иска да остави никаква следа от тази непредвидена почивка. Като че ли да се унесеш в сън при подобни обстоятелства, е престъпление.

Обстоятелствата постепенно изплуват в съзнанието й. Артур, нейният единствен и обожаван внук, изчезна, също като мъжа й преди четири години. Също като него — в градината. Също като него — търсейки някакво съкровище.

Колкото и да кръстосва от край до край градината, колкото и да претърсва къщата и да оглася с вика си всички околни хълмове, тя не намери никаква следа от милия си Артур.

Вече няма друго обяснение, освен извънземните. Високи зелени човечета, дошли от небето с летяща чиния, са отвлекли внука й. Почти сигурно е, че са го отвлекли. Как да не пожелаеш такова мило същество, което ти се иска да прегръщаш по цял ден! Тази руса рошава главица и тези големи, винаги учудени кестеняви очи. Това детско гласче, тънко и нежно като сапунен мехур. Артур е най-прекрасното, най-голямото съкровище и баба му се чувства ограбена. Едва удържа сълзата, която все пак се стича по бузата й. Пред такава непосилна мъка дори сдържаността се стапя.

Бабата поглежда небето през прозореца — то е гладко синьо и отчайващо пусто. Никаква следа от извънземни. Тя въздъхва дълбоко и като че ли постепенно се примирява. Оглежда се — тази смълчана къща е неспособна да й даде някакво обяснение.

— Как можах да заспя? — пита се възрастната жена, търкайки очи.

Добре, че ястребът я събуди. Но целта на грабливата птица не бе само да изтръгне бабата от съня й: ето че пак надава крясък.

Бабинка наостря ухо, готова да приеме всяко нещо като знак на съдбата, като знак на надеждата. Ястребът, с острото си зрение и с чудесния си слух, навярно е доловил някакъв сигнал. Убедена е в това и не е далеч от истината. Птицата действително подава знаци, предупреждава неизвестно кого. Видяла е и е чула нещо, преди още то да се покаже на хоризонта.

Нещото е една кола. Придружава я облак прах, а слънцето се забавлява да го превръща в блестящ ореол. Звукът още не достига до нас.

Ястребът, все така кацнал на комина, изучава колата, като че ли притежава радар.

Бабата бавно се надига от канапето. Колкото и да се ослушва, пак не дочува нищо. Или съвсем слабо. Може би някакво далечно бръмчене.

Ястребът изкряква два пъти, сякаш да се осведоми за броя на пътниците в колата.

Дрезгавият звук на износения мотор сега се чува, въпреки лекия бриз, който го отнася.

Ястребът решава да се махне, което не е добър знак. Той вижда и чува преди всички останали. Да не би да е усетил и бедствието да настъпва неумолимо към къщата?