Люк Бесон - Артур и забранения град

За миг колата изчезва зад едно възвишение, твърде малко, за да го наречем хълм, и доста голямо, за да го сметнем за издатина.

Бабата се прокашля, за да наруши тягостната тишина. Бръмченето, което й се стори, че долавя, пак изчезва. Тя бавно извръща глава, както се завърта антена, за да улови сигнал.

Колата отново се показва иззад възвишението, като първо се подава хромираната метална обвивка на радиатора — стар модел.

Шумът на мотора в миг залива градината и дърветата си препращат като ехо отвратителния пукот.

Бабинка подскача от изненада и веднага се изправя на крака. Няма съмнение — ястребът наистина й бе пратил сигнал. Тя се оправя, приглажда роклята си, изпъва покривката и се притеснява, че не намира пантофите си.

Шумът на колата изпълва салона, а ситните камъчета от настилката в двора се удрят силно едно в друго, все едно че пред къщата се е приземила ракета.

Бабата се отказва да търси втория пантоф и се запътва към вратата само по един, от което вървежът й наподобява походката на стар пират с дървен крак.

Моторът спира за всеобщо облекчение.

Вратата на колата изписква като стара невестулка и две изтъркани кожени обувки потъват в камъчетата от настилката. Нищо хубаво не се очертава, ястребът направи добре, че отлетя. Бабинка стига до входа и започва да се бори с ключа.

— Но защо, дявол да го вземе, съм заключила тази врата? — пита се тя, мърморейки, навела глава, без дори да забелязва двата силуета, които слънцето очертава зад вратата.

Ключът малко се инати, но накрая се превърта в ключалката и освобождава вратата.

Бабата е толкова изненадана от това, което вижда, че не съумява да сдържи кратък вик, сигурно на ужас. Макар в усмихнатото семейство, застанало на прага, да няма нищо страшно. Като изключим лошия им вкус. Госпожата е облечена в рокля на пембени цветя, а господинът е с карирано сако в жълто-зеленикави тонове. Цветовете режат очите, но това не е повод да се вика.

Бабинка се овладява и се опитва да превърне вика в гостоприемен възглас.

— Изненада! — изпява семейството в пълен синхрон.

Бабата разтваря обятия и прави всичко възможно да се усмихне най-естествено. Устата изрича „добър ден“, а очите викат за помощ.

— … Настана… голяма изненада! — най-после се обръща тя към родителите на Артур, застанали тук, пред нея, същински кошмар. Бабата продължава да се усмихва, препречила входа като футболен вратар. Понеже не помръдва, не казва нищо, а само глупаво се усмихва, бащата най-после задава въпроса, от който тя най-много се страхува:

— Артур тук ли е? — пита той радостно, без дори за миг да се съмнява, че отговорът ще е положителен.

Бабата още по-широко се усмихва, сякаш се надява да му внуши, че всичко е наред, за да не е принудена да лъже. Но бащата не може да долови тази тънкост и продължава да стои в очакване. Тогава тя поема дълбоко дъх и пита:

— Добре ли пътувахте?

Бащата не е очаквал да чуе точно това, но като голям спец на пътя, се впуска в обяснения:

— Пресякохме напреко откъм запад! Вярно, пътищата са по-тесни, но според моите изчисления икономисахме четирийсет и три километра. При цената на литър бензин това прави…

— Прави по един завой на всеки три секунди, два часа поред! — оплаква се майката. — Пътуването беше ужасно и благодаря на Бога, че Артур не беше подложен на подобно наказание! — завършва тя, преди да добави: — Впрочем той къде е?

— Кой къде е? — пита бабата, като да й се счуват гласове.

— Артур, синът ми — отвръща майката поразтревожена. Не за своя син, а за умственото състояние на майка си. Може да е от жегата…

— Ааа! Така ще се зарадва, като ви види! — подхвърля Бабинка вместо отговор.

Родителите се споглеждат, като се питат дали възрастната жена не е напълно оглушала.

— Къде е Артур? — отчетливо и спокойно изрича бащата, сякаш пита за пътя някой тибетски селянин.

Бабата още по-широко се усмихва и кимва положително с глава. Такъв отговор не удовлетворява никого и тя е принудена най-сетне да каже нещо по-определено.

— Той е… с кучето — смотолевя тя на ръба на лъжата, но обяснението изглежда задоволително за младото семейство, което изпада в умиление.

Алфред обаче избира тъкмо този момент, за да се появи, махайки с опашка, от което превъзходното алиби рухва в миг.

— Къде е Артур? — пита майката с подчертано строг тон. Бабата с удоволствие би удушила Алфред за това, че я издаде, но се задоволява с гневни погледи. Опашката на кучето постепенно престава да маха. То усеща, че е направило глупост, и се чувства виновно.