Люк Бесон - Артур и минимоите

Бабинка обръща страницата и на следващата се вижда това изключително племе, отмарящо в сянката на едно глухарче.

Момчето зяпва от учудване. Никога досега не беше чувало такава чудесна история — дядо му предпочиташе да разказва за изобретенията си.

Артур прелиства страниците, за да види по-добре разликата в ръста на двете племена.

— И те… добре ли са се разбирали? — безпокои се той.

— Чудесно! — уверява го бабата. — Когато работели, всеки вършел онова, което другият не можел да направи. Ако някой от високите отсичал дърво, някой от малките чистел дървесните червеи. Прекалено високите и прекалено ниските били създадени един за друг. Заедно, те имали единно и пълно виждане за света, който ги заобикалял.

Артур е смаян, почти опиянен. Той обръща следващата страница и вижда едно нежно същество, което кара детското му сърце да се разтупти.

Две огромни сини очи го гледат изпод рижав, непокорен кичур коса, устните са с цвят на грейпфрут, погледът — хитър, като на лисиче, а усмивката е способна да разтопи сърцето и на най-суровия ескимос.

Артур още не осъзнава, че току-що се е влюбил. В момента той само усеща как по тялото му се разлива топлина, а дробовете му се изпълват с по-друг въздух, наситен с аромати.

Баба му го наблюдава с крайчеца на окото си, толкова щастлива, че присъства на това чудо — раждането на една любов.

Като се прокашля, за да прочисти гърлото си, Артур все пак успява да изговори няколко думи:

— Кое… кое е това момиче? — заеквайки, пита той.

— Това е дъщерята на минимойския цар. Принцеса Селения — простичко отвръща Бабинка.

— Красива е — неволно се изплъзва от устните на Артур, но той веднага се сепва. — Искам да кажа, че… историята е хубава… Просто невероятна!

— Дядо ти беше почетен гражданин на бонго-матасалаите. Трябва да призная, че той толкова много направи за тях: кладенци, напоителни канали, язовири… Дори им показа как да си служат с огледалата, за да общуват помежду си и да пренасят енергия — с известна гордост се впуска в подробности Бабинка. — И когато дойде време да си тръгнем, за да му се отблагодарят, те му подариха торба, пълна с рубини, от големи по-големи.

— Ура! — провиква се Артур.

— Но дядо ти не знаеше какво да прави с това съкровище. Искаше нещо съвсем друго — доверява му се бабата. — Искаше да узнае тайната, която да му позволи да отиде при минимоите.

Артур е нащрек. Той поглежда към рисунката с принцеса Селения, после се обръща към баба си.

— И те… казаха ли му я? — пита той сякаш между другото, но знаеше, че отговорът може да промени живота му.

— Така и не разбрах — отвръща баба му, привидно чистосърдечно. — Войната избухна, аз се върнах в Европа, а дядо ти остана там през цялата война. Цели шест години нямах никаква вест от него — признава тя. — С майка ти мислехме, че повече няма да го видим. Какъвто беше храбър, вероятно бе загинал в бой — заявява тя.

Артур с нетърпение очаква баба му да продължи разказа си.

— Но ето че един ден получих писмо със снимка на къщата и с молба да се оженим. Всичко наведнъж!

— И после? — пита Артур възбудено.

— После… припаднах! Дойде ми в повече — така изневиделица! — признава бабата.

Артур избухва в смях, като си представя как баба му се просва на земята, стиснала писмото в ръка.

— А след това какво направи?

— Ами… отидох при него. И се оженихме — казва тя, като нещо очевидно.

— Дядо наистина е много силен — подхвърля Артур.

Баба му става и затваря книгата.

— Да, а аз наистина съм много слаба! Петте минути отдавна минаха. Хайде, бързо в кревата!

Тя повдига завивките, за да може Артур да си пъхне краката.

— Иска ми се и аз да отида при минимоите — доверява й се той, като придърпва завивките чак до брадичката. — Ако някой ден дядо се върне, мислиш ли, че ще ми открие тайната си?

— Ако си разумен и ме слушаш…, ще се застъпя за теб.

Артур я целува по врата.

— Благодаря ти, бабче. Знам, че мога да разчитам на теб.

Възрастната жена се освобождава от тази чудна прегръдка и става.

— А сега заспивай! — казва тя строго.

Артур изведнъж се обръща и заравя лице във възглавницата, сякаш вече е заспал. Бабинка нежно го целува, взема книгата и изгасва лампата, оставяйки момчето в прегръдките на Сънчо, а навярно и на Селения. С приглушени стъпки тя влиза в работната стая на мъжа си, избягвайки скърцащите места от паркета. Слага ценната книга на мястото й, после се застоява за малко пред портрета на мъжа си. От гърдите й се изтръгва въздишка — огромна в тишината на нощта.