Люк Бесон - Артур и минимоите

Артур едва се сдържа да не закрещи от радост. Не, няма да му окаже такава голяма чест. По-добре да запази докрай мълчаливото си презрение.

Баба му сгъва писмото и го връща на Давидо.

— Значи все още сте в моя дом, докато не се докаже противното. И понеже не притежавам вашата всеизвестна деликатност, давам ви десет секунди, за да напуснете тази къща, преди да съм извикала полиция.

Давидо търси подходящата дума, за да излезе непосрамен, но така и не я намира.

Артур вдига слушалката.

— Нали знаете да броите до десет? — пита момчето.

— Вие… ще съжалявате за вашата наглост! Помнете ми думата! — изсъсква Давидо.

Той се обръща кръгом и затръшва вратата след себе си, но толкова силно, че предсказанието му се сбъдва — камбанката пада върху главата му.

Зашеметен, заслепен от болка, той се удря в дървената колона — въпреки че тя ясно се вижда, — не улучва стъпалото и се просва върху настилката от дребни камъчета.

Стига някак до колата си, с все сила хлопва вратата, като затиска края на сакото си, и потегля сред облак прах. Но прахта толкова му отива!

Небето току-що се е оцветило в оранжево. А слънцето на свой ред се опитва да се изтърколи по отсрещния хълм, както е нарисувано върху великолепната гравюра, която Артур гали с върха на пръстите си. Тя представлява африканска савана, окъпана в светлината на залязващото слънце. Почти се усеща огненият й дъх.

Артур, с още влажна, миришеща на ябълка коса, седи в леглото, разтворил на коленете си дебела книга в кожена подвързия. Тази книга всяка вечер го отвежда в страната на сънищата. Баба му, седнала до него, изглежда някак особено развълнувана от гравюрата.

— Всяка вечер ние имахме възможност да се наслаждаваме на тази възхитителна гледка. И точно сред такава красота майка ти се появи на бял свят — разказва бабата.

Артур жадно попива думите й.

— Докато раждах в една палатка, дядо ти стоеше отвън и рисуваше този пейзаж.

Момчето се усмихва, като си представя как дядо му рисува.

— Но какво правехте в Африка? — наивно пита то.

— Аз бях медицинска сестра, а дядо ти беше инженер. Той строеше мостове, тунели, пътища. Там се срещнахме. Имахме еднакви желания. Желанието да помагаме и да опознаем тези чудесни хора, африканците.

Артур внимателно прелиства страницата и се заглежда в следващата рисунка. Тя е цветна. Представлява африканско племе, събрано цялото — мало и голямо. Полуголи, накичени с гердани и амулети, всички са високи и слаби. Вероятно са далечни братовчеди на жирафите, затова са толкова грациозни.

— Кои са тези хора? — пита смаяно Артур.

— Това е племето бонго-матасалай — отвръща баба му. — Дядо ти се беше сприятелил с тях заради невероятната им история.

Артур вече изгаря от любопитство.

— История? Каква история? — пита той.

— Не тази вечер, Артур. Може утре да ти я разкажа — отговаря Бабинка, доста уморена.

— О, моля те, бабче! — настоява момчето с умилително изражение.

— Трябва да оправя кухнята — отбранява се тя.

Но Артур знае как да надхитри бабината умора.

— Моля те, само пет минутки… За рождения ми ден! — казва той с глас, който би трогнал и камък.

Баба му не може повече да се съпротивлява.

— Минутка, не повече — съгласява се тя.

— Не повече — обещава Артур, както зъболекар обещава, че няма да боли.

Бабата се настанява по-удобно, внукът прави същото.

— Племето бонго-матасалай са били много високи хора и в зряла възраст всеки един от тях стигал до два метра, че и повече. Не е лесно да се живее, когато си толкова висок, но те казвали, че природата ги е направила такива и че непременно някъде съществува техен брат, тяхна втора половинка, която допълва всичко онова, което им липсва, и обратното.

Артур е запленен. Бабинка е увлечена от вниманието на слушателя си.

— Китайците наричат това «Природно начало» — Ян и Ин. А бонго-матасалаите го нарекли «Брат по природа». И векове наред те търсели своята половинка, тъкмо онази половинка, която щяла най-сетне да им донесе желаното равновесие.

— И намерили ли са я? — пита разтревожено Артур, твърде нетърпелив, за да допусне разказът да прекъсне.

— След повече от триста години търсене по всички краища на Африка… да, те намерили половинките си — потвърждава баба му. — Това било друго племе, което — връх на иронията! — живеело до тях. Едва на няколко метра, за да бъда по-точна.

— Как е възможно? — учудва се Артур.

— Членовете на това племе се наричали минимои и били високи… не повече от два милиметра!