Люк Бесон - Артур и минимоите

Една огромна сянка пада върху малката кола. Това е друга кола, много по-голяма — колата на Давидо. Той спира над играчката на момчето и то ужасено извиква. През предното стъкло се вижда, че мъжът е доволен — уплашил е едно дете.

Йетито Алфред се връща с топката в уста, но усеща, че сега не е моментът за игра, и леко я пуска на земята. Тя са търкулва по асфалта, минава под истинската кола и се спира под крака на Давидо, който тъкмо слиза.

Резултатът не закъснява — Давидо стъпва върху топката, полита с разперени ръце и се просва на земята. Чарли Чаплин не би могъл да го изиграе по-добре!

Артур също се строполява на земята, само че от смях.

— Патрулният до Централата! Йети току-що взе нова жертва! — съобщава водачът.

Алфред лае и маха с опашка — йетитата ръкопляскат така.

Криво-ляво Давидо се изправя и се изтупва. От яд сграбчва топката и я запокитва колкото се може по-далеч.

Храс! Звукът раздира тишината заедно с плата на сакото, под мишницата.

Топката цопва в резервоара с вода, висок няколко метра.

Вбесен за сакото, но доволен от попадението, Давидо потрива ръце.

— Ваш ред е, централният! — отмъстително подхвърля той на момчето.

Артур посреща удара, без да продума. Мълчанието често е знак за достойнство.

Давидо се завърта на пети и се запътва към дъното на градината.

Бабинка започва да се тревожи от непрекъснатия лай на кучето. Тя издърпва към себе си въжето с пране и отмята един чаршаф, за да мине напреко. Така се озовава лице в лице с Давидо и трепва от изненада.

— Изплашихте ме! — извиква бабата.

— Много съжалявам — отвръща Давидо, но явно лъже. — Пролетно почистване, а? Имате ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Какво пак искате? — тревожи се възрастната жена.

— Искам да се извиня. Снощи допуснах грешка и ми се ще да я поправя — казва той, но гласът му звучи подозрително. Във всеки случай думите му са двусмислени.

Давидо отново измъква от джоба си някакъв лист и го размахва под носа на бабата.

— Ето, всичко е наред! Документът е подписан според правилата.

Той взема една щипка и закача с нея листа на въжето.

— Не сте си губили времето — с отвращение отбелязва бабата, принудена да отстъпи.

— О, само добро стечение на обстоятелствата — отвръща той непринудено. — Както всяка неделя, така и днес, отидох сутринта на черква и просто се сблъсках с управителя.

— Вие ходите в неделя на черква? Защо тогава никога не съм ви виждала? — безмилостно пита бабата.

— Често сядам най-отзад, от смирение. И се чудех, че вас не ви виждам — отвръща той. — Но за сметка на това се видях с кмета и той ми потвърди законността на издадения документ за продажба.

Давидо измъква от джоба си още един лист и също го окачва на въжето, до другия.

— Там срещнах и нотариуса, който узакони покупката — продължава той и още един лист се нарежда до другите. — Също така и банкерът с очарователната си съпруга, които прехвърлиха вашия дълг на моя сметка.

И четвърти лист се слага да се суши до останалите три.

През това време Артур прави опити да се изкатери по северната страна на резервоара. Алфред тревожно го наблюдава отдолу.

Давидо продължава да защипва листовете хартия. Вече е стигнал до деветия.

— …землемерът, който узакони кадастралните очертания — продължава той, без да спира. — И най-накрая префектът, който преподписа заповедта за освобождаване на помещението в рамките на четирийсет и осем часа.

Той гордо защипва десетия, последен лист.

— Цели десет! Това число ми носи късмет! — подхвърля той с явно удоволствие. Удоволствието на отмъщението.

Бабата на Артур е ядосана, зашеметена, почти припаднала.

— Финита ла комедия! Ако мъжът ви не се появи отново през тези четирийсет и осем часа, къщата е моя.

— Вие сте безсърдечен човек, господин Давидо — най-после успява да изрече няколко думи възрастната жена, отвратена до краен предел.

— Не е вярно. Аз съм по-скоро щедър по природа и тъкмо затова ви предложих хубавичка сума за тази съборетина! Но вие не искахте и да чуете.

— Къщата никога не е била обявявана за продан, господин Давидо — напомня бабата за стотен път.

— Виждате ли, че сте недобронамерена! — цинично отговаря той.

Артур запазва равновесие на ръба на огромната цистерна, наполовина пълна с вода. Тенис топката спокойно плува на повърхността. Момчето влиза в ролята на каскадьор. То стисва с крака дървения ръб и се изпъва колкото е възможно, за да достигне топката.