Люк Бесон - Артур и минимоите

— Не такова съкровище търсим, канибал такъв! — възкликва момчето, преди да хвърли кокала и да започне да копае нова дупка.

Бабинка се е преоблякла. Плисва няколко шепи вода върху лицето си и се оглежда в огледалото. Взира се във възрастната жена срещу нея, изтощена от нещастието, чието сърце кърви от доста дълго време. Жал й е за тази жена и сигурно се пита как тя успява все още да се държи на крака. После въздъхва дълбоко, приглажда косите си и съучастнически се усмихва на отражението.

Вратата в стаята на Арчибалд бавно се отваря. Бабата пристъпва няколко крачки навътре и се оглежда, сякаш е попаднала в музей. Внимателно откача от стената една африканска маска, заглежда се в нея, после повдига очи и среща погледа на мъжа си, застинал върху платното.

— Съжалявам, Арчибалд, но нямаме избор — казва му тя с горчивина.

Свежда поглед и напуска стаята, стиснала африканската маска под мишница.

Артур е стигнал дъното на нова дупка и изважда още един кокал. Алфред свива уши и се прави, че няма нищо общо с това.

— Как е възможно, да не си ограбил цяла месарница? — възмущава се Артур.

Бабата излиза от къщата, увила маската във вестник, за да не тревожи внука си.

— Аз… трябва да купя нещо в града — смутено казва тя.

— Искаш ли да дойда с теб? — учтиво пита момчето.

— Не, не! Продължавай да копаеш, това е хубаво. Знае ли човек…

Бабата бързо се качва в стария си шевролет и потегля.

— Няма да се бавя! — извиква тя заради шумния мотор.

Колата се отдалечава сред облак прах.

Артур е смутен от внезапното изчезване на баба си, но дългът го призовава и той отново започва да копае.

Пикапът бавно преминава по главната улица на големия град. Нищо общо с очарователното провинциално градче, където бабата редовно пазарува. Става въпрос за истинска столица. Витрините на магазините излагат стоката си пред очите на стотици любопитни минувачи. Всичко тук изглежда по-хубаво, по-голямо, по-богато.

Бабинка се овладява — трябва да бъде на висота.

Тя спира пред един магазин и измъква от чантата си визитна картичка. Уверява се, че адресът е точен, и влиза в малкия антикварен магазин. Малък откъм улицата, но вътре сякаш няма край — толкова е дълъг. Стотици мебели и предмети от всякакъв вид и от всяка епоха — натрупани, не можеш ги изброи. Фалшиви римски богове от камък съжителстват с истински мексикански мадони от дърво; стари вкаменелости, безразборно пръснати сред порцеланови вази, сякаш те подтикват да замерваш с тях и да трошиш. Стари книги в кожени подвързии общуват с евтини романчета, които се купуват по гарите и както изглежда, съжителстват добре, въпреки различията във възрастта и начина им на изразяване.

Зад тезгяха собственикът чете вестник. Уж е антиквар, но магазинът му е по-скоро заложна къща и той не вдъхва никакво доверие. Не благоволява дори да откъсне поглед от вестника, когато възрастната жена се приближава.

— С какво мога да бъда полезен? — пита той по навик.

Бабата изобщо не го е забелязала сред целия този хаос.

— Извинете — казва тя, мачкайки нервно визитната картичка в ръце, — преди време вие наминахте край нас и казахте, че ако… някой ден поискаме да се освободим от старите мебели или от дребните украшения…

— Да, напълно възможно да съм го казал — отвръща той малко неопределено.

При тия безброй раздадени визитни картички из цялата област, как сега да си спомни за тази жена?

— Ето, нося… един предмет от частна колекция — смутено казва бабата. — Бих искала да знам дали е с някаква… стойност.

Човекът оставя вестника с въздишка и бавно слага очилата си. Трябва да кажем, че бе прекарал деня в оценка на така наречените съкровища без никаква стойност. Той разгръща вестника, в който е увита маската, и я взема в ръце.

— Какво е това? Карнавална маска ли? — пита той. Явно не е любител на маските.

— Не, това е африканска маска. Тази е принадлежала на вожда на племето бонго-матасалай. Единствена е, друга такава няма — обяснява бабата с гордост и уважение, като се мъчи да прикрие горчивината, че е принудена да се раздели с толкова хубав подарък, даден за спомен.

Антикварят сякаш започва да проявява интерес.

— Евро и половина — уверено казва той.

Можем да си представим какво щеше да изрече, ако не беше проявил интерес! На Бабинка й секва дъхът.

— Евро и половина? Но как е възможно?! Това е уникален екземпляр с неоценима стойност, който…