Люк Бесон - Артур и минимоите

Алфред още веднъж предлага топката си, за да смени темата на разговора, но една песничка ги изтръгва и двамата от унеса им.

— Честит рожден ден! — весело напява Бабинка.

Тя се появява с голяма шоколадова торта в ръце, с десет свещички отгоре. Пристъпва бавно, в такт с лая на Алфред, който не понася някой да пее без него.

Лицето на Артур светва още преди свещичките да го озарят с пламъка си. Бабата слага тортата пред него, заедно с два малки подаръка.

Песента свършва. Истинска изненада, добре пазена, до последния момент.

Силно развълнуван, Артур се хвърля на врата на баба си.

— Ти си най-хубавото, най-прекрасното бабче на света! — извиква той, без да се сдържа.

— А ти си най-доброто внуче! Хайде, духай!

Момчето поема дълбоко въздух, после се отказва.

— Много са красиви, нека още да погорят. Първо подаръците.

— Както искаш — съгласява се Бабинка развеселена. — Това е от Алфред.

— Много мило, че си се сетил, Алфред — казва Артур, силно изненадан.

— А ти да не би да забравяш рождения му ден? — припомня му бабата.

Артур се усмихва — вярно е! — и разкъсва пакетчето.

Това е една съвсем нова топка за тенис.

Артур е във възторг.

— Ура! Никога не съм имал нова топка. Хубава е.

Алфред лае, за да започнат да играят. Артур се готви да я метне надалеч, но баба му го спира.

— Предпочитам да играете навън — казва му тя.

Момчето, естествено, се съгласява и скрива топката между две възглавници зад гърба си. Разтваря другото пакетче.

— А този подарък е от мен — уточнява бабата.

Вътре има малка състезателна количка, с ключе отстрани, което задвижва пружината, служеща за мотор. Артур е във възторг. Алфред също.

— Чудесна е! — казва момчето, зяпнало от вълнение.

Веднага навива пружината на количката и я слага на земята. Като имитира бръмченето на мотор, то пуска свръхмощната кола и тя прекосява салона, следвана от Алфред. Рикошира няколко пъти и най-после хитро се скрива от кучето под един стол.

Артур се развеселява.

— Мисля, че той ще предпочете колата пред топката.

Болидът спира пред входната врата, Алфред е изгубил следите му.

Момчето отново поглежда към тортата, но още не се решава да духне свещичките.

— Но как успя да направиш такава торта? Нали фурната ти не работеше? — пита Артур.

— Намерих начин — признава баба му. — Госпожа Розенберг ми услужи с фурната си и ми даде няколко кухненски уреда.

— Тортата е чудесна — подхвърля Артур, без да откъсва поглед от нея. — Само че малко е големичка за нас тримата — добавя той.

Бабинка усеща как лошото настроение се възвръща.

— Не им се сърди, Артур. Правят каквото могат. И съм сигурна, че щом татко ти си намери работа, всичко ще се нареди.

— И миналата, и по-миналата година те пак не бяха тук за рождения ми ден. Не мисля, че новата работа ще промени нещата — отговаря Артур като възрастен. Баба му, за беда, не може нищо да възрази, нито да добави. Момчето се кани да духне свещичките.

— Първо си пожелай нещо — подсказва му Бабинка.

Артур не мисли дълго:

— Пожелавам на другия ми рожден ден… дядо да е тук, с нас.

Бабинка не успява да се сдържи — по бузата й се търкулва сълза. Гали косите на внука си.

— Надявам се желанието ти да се сбъдне, Артур — промълвя тя. — Хайде, духай сега, ако не искаш да ядеш торта с восък!

Докато Артур поема дълбоко въздух, Алфред най-сетне е намерил количката, заклещена зад входната врата. Но една заплашителна сянка се откроява зад стъклото, толкова заплашителна, че кучето не смее да вземе играчката.

Сянката се приближава, отваря вратата, става течение и свещичките угасват в мига, в който Артур се кани да ги духне.

На момчето, така да се каже, му секва дъхът.

Сянката се приближава с бавни, но шумни стъпки към салона. Бабинка не помръдва, застинала в тревога.

Човекът най-после се появява в осветеното пространство. Той е петдесетгодишен, с едро тяло и неприветливо, изпито лице, независимо дали го гледаш отблизо, или отдалеч. За сметка на това е облечен безупречно. Но понеже не дрехата прави човека, нашите двама герои продължават да са нащрек.

Господин Давидо, за да разведри атмосферата, учтиво сваля шапка и прави опит да се усмихне, но усмивката му е кисела, сякаш страда от зъбобол.

— Виждам, че идвам тъкмо навреме — казва той двусмислено.

Бабинка го разпознава по гласа. Прочутият Давидо, собственикът на не по-малко прочутата «Корпорация Давидо. Хранителни стоки».