Люк Бесон - Артур и минимоите

Един сеид се приближава към тях с решителна крачка. Личи си, че е с по-висок чин.

— Проблем ли има? — пита военният, надут като ефрейтор.

— Не, всичко е наред — отвръща убедително куломасаят, станал мек като памук.

— Не, нищо не е наред! — възразява Бетамеш. — Той ми открадна ножчето!

Крадецът започва да се хили, сякаш си разправят шеги.

— Това хлапе ни разиграва. Оставете ме да ви обясня, капитане.

Куломасаят като фокусник измъква две пури.

— Малко да попушите? — предлага хитрецът.

Сеидът се колебае, но не издържа дълго, повдига забралото на шлема и открива лицето си. За първи път може да се види лицето на един сеид, обикновено винаги закрито от каската. И веднага си казваш, че е по-добре никога да не си го виждал! Главата на сеида е гола, без нищо. Няма коса, няма вежди, няма уши, няма устни. Лицето е почти кръгло и съвсем гладко, като заоблен от вековете камък. Един камък, изпъстрен с петна, прояден от болести. В червените очички почти няма живот, като очи, които са видели много воини. С две думи — да не го погледнеш!

Сеидът грабва пурата и я пъхва в устата си. Куломасаят му пали огънче с жест на умел професионалист. Сеидът поема дълбоко дима, после се ухилва така, че тръпки те побиват.

Бетамеш е разтревожен. Нещата няма да се завъртят в негова полза.

През това време Макс е успял да скъси разстоянието с няколко сантиметра и да се притисне до Селения.

— Е, какво ще кажете за моето предложение? — пита шефът, търсещ начин да доведе нещата докрай.

— Предложението ви е приятно, но женитбата е нещо важно. Не може да се взема решение ей така, без да се мисли — отвръща Селения, сякаш си играе на котка с мишка.

— Тъкмо затова ви предлагам да пробвате. Един сеанс за сметка на заведението. Ще видите: щом опитате, ще ви хареса.

Селения тихичко се изсмива — такова самочувствие я забавлява.

Тя хвърля съучастнически поглед към Артур, но нейният спътник вече не я гледа. Той е забил нос в договора, който има намерение да подпише. Сеидът вербуван му подава писалката си. Артур гледа чашата в едната си ръка и пурата в другата. Решава да започне от чашата и изпива огненото питие, без дори да мигне. Оставя чашата и със свободната си ръка грабва писалката. За по-лесно и по-бързо сеидът услужливо пъхва договора току под перото. Артур се готви да подпише, но ръката на Селения го спира.

— Извинете, но… бих искала да танцувам с него за последен път, преди да поеме друг ангажимент, освен към мен.

На сеида никак не му харесва такъв развой на събитията, но Селения завежда Артур на дансинга и се сгушва в прегръдката му.

— Много мило, че ми подаряваш този танц — казва й Артур, глупаво усмихнат.

— Даваш ли си сметка какво щеше да подпишеш? — Пита Селения, по-ядосана от когато и да било.

— Не, не съвсем. Но какво значение има? — отвръща Артур, замаян от алкохола.

— Така ли мислиш да ме привлечеш? Смяташ ли, че ще се омъжа за човек, който пие, пуши и танцува като дърво?

На Артур му трябват няколко секунди, докато проумее казаното. Той се поизпъва и прави опит да стъпи здраво на краката си, които никак не го слушат. Селения се усмихва, като вижда с какви нечовешки усилия приятелят й се бори с влиянието на алкохола.

— Така е по-добре — заключава тя.

Ийзилоу гледа двойката отдалеч.

— Ще се оставиш да те мине това джудже, така ли? — пита той Макс, който ги наблюдава.

— Малко конкуренция никому не е навредила отвръща Макс усмихнато, без да е разтревожен.

На Артур малко му просветва. Танцът става по-задушевен. Той се решава да попита:

— Ти мислиш ли, че… мога да се надявам… въпреки разликата в годините?

Селения започва да се смее с глас.

— У нас годините се броят според цъфтежа на царското цвете «селения». Нарекли са ме на него.

— Така ли? Ами тогава… Аз на колко съм години?

— Почти на хиляда, като мен — отвръща принцесата. Явно й е страшно забавно.

Артур изпъчва гърди, горд, че изведнъж е станал пълнолетен. Иска му се да зададе хиляди въпроси.

— А преди… била ли си момиченце като мен? Искам да кажа, че аз съм момче, а ти… била ли си момиче като другите, от моята махала?

— Не. Родена съм такава, каквато съм — малко объркана от въпроса отвръща Селения. — И никога не съм била отвъд Седемте земи.

В гласа й се долавят нотки на съжаление, но тя сигурно никога пред никого няма да го признае.

— Бих искал някой ден… да те отведа в моя свят, там, където аз живея — признава момчето, натъжено от мисълта да се раздели с нея, ако ще и след хиляда години.