Люк Бесон - Артур и минимоите

Кулът си служи с дълъг прът, за да насочва дългите тръбички към друг поток. По пътя той отделя «хармониките» и ги избутва към брега. Нашите трима приятели, следвайки съвета му, не помръдват.

Нещо като кран, направен от дърво и лиани, подхваща малкото парче сламка и го хвърля в един огромен кош. «Хармониката» пада сред двайсетина други нагънати парчета — истинска реколта.

Закачат коша на гърба на огромен бръмбар, много як, който често изпълнява ролята на магаре. Оттам произлизат и народните поговорки и изрази, например: «магарешки инат» или «натоварен като магаре» (какъвто е този случай).

— Къде сме? — тревожи се Артур.

— На гърба на един бръмбар. Засега ни крият.

— Крият ни, за да могат да ни предадат — заявява Бетамеш. — Как можеш да се доверяваш на някакъв куломасай! Това са най-големите лъжци и мошеници от седемте земи, взети заедно!

— Ако искаше да ни предаде, щеше вече да го е направил! — отвръща разумно Селения. — Мисля, че ще ни заведе на сигурно място.

Един метален капак се отваря в склона на хълма. Бръмбарът се извива назад и се приготвя да изпразни съдържанието на коша в черната дупка, която странно прилича на кофа за боклук.

— Това ли е твоето сигурно място? — пита Бетамеш, разтревожен от предстоящите събития.

Десетината «хармоники» хаотично падат в черната дупка. Просто не смеем да си представим какво ще стане с нашите герои.

«Хармониките» се търкулват по земята и накрая спират. Повече нищо не помръдва. Тишината се възцарява отново. Тревогата също.

— Той каза да не мърдаме оттук. Значи ще мируваме и ще чакаме да дойде да ни вземе! — властно заявява Селения.

Една автоматична ръка изведнъж сграбчва «хармониката» и я поставя вертикално, с отвора нагоре. Късчето сламка веднага потегля върху подвижна лента. Нашите приятели не знаят как да се задържат, толкова пъти скривалището им се преобръща и търкаля. Механичната ръка продължава да действа и нарежда всички «хармоники» върху подвижната лента, която ги отнася.

След известно разстояние друга машина слага по една светеща топка в средата на всяка «хармоника», като вътрешна корона. Нашите герои едва успяват да избегнат да не ги «коронясат» и тях.

«Хармониката» им сега свети с оранжева светлина и постепенно започваме да разбираме за какво ще служат тези предмети.

Още една машина — последната — хваща сламените парчета и ги закача върху дълга жица. Получава се великолепна гирлянда от шарени фенерчета.

Кабелът се проточва още и още и очертава кръг около танцувална зала. Всъщност тази зала представлява плоча 33 оборота, сложена върху стар грамофон, и на нея са разположени и барът, и дансингът. Меката светлина от фенерите придава на това място по-задушевна и по-благоприятна за срещи атмосфера. За тази цел предвидливо са наслагани много масички. Вдясно се вижда дръжката на грамофона със сапфирената игла и дисководещият. Вляво — огромният бар, който работи с пълна пара. Половината от посетителите явно са сеиди от вражеската армия.

Артур и неговите приятели наблюдават този странен нощен клуб, все така вкопчени в своя фенер.

— Няма дълго да издържа така — казва момчето на края на силите си.

— Наистина ли искаш да слезеш? — пита Селения, сочейки с нослето си нова група сеиди, която нахлува в бара.

— Ще се задържа още мъничко — отвръща Артур, след като размисля.

Куломасаят се появява на дансинга, но откъм служебния вход. Следва го шефът му — по-висок, по-набит и с повече плитчици.

Кулът вдига очи и се взира във фенерите, оглежда ги един по един, в търсене на бегълците. Лесно се откриват в прозрачния фенер, заловени за вътрешната стена, застинали в различни смешни пози.

— Чудесно. Можете да скачате — казва им усмихнато кулът.

Изчерпал всичките си сили, Артур веднага тупва на пода. Надига се, малко смутен, но Селения пада в ръцете му, следвана от брат си, който пада в нейните ръце. Артур се задържа за секунда, глупаво усмихнат, прегърнал двата товара, после краката му се подгъват и тримата рухват на земята.

— Тези ли са тримата наемници, които сеидите търсят под дърво и камък? — със съмнение пита здравенякът.

— Аз… сигурно съм бил малко замаян — признава кулът.

— Нали знаеш, че трябва да се пушат корените, а не цялото дърво.

— А, така ли? — пита работникът пообъркан.

— Така. А сега дим да те няма. Аз ще се заема с тях — казва шефът.

Куломасаят изчезва, обзет от съмнение, докато нашите герои се изправят на крака. Шефът изведнъж се променя и на лицето му грейва усмивка, достойна за търговец на килими.