Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Какво става? – запита тя, като видя полицаите.

– Къде е Майкъл?

– Майкъл ли? Че откъде да знам? Преди малко се обади по телефона. Каза ми, че е тук заедно с Ана.

– А вие къде бяхте?

– Излязохме с момичетата да вечеряме пица. Всъщност какво се е случило, капитане?

Когато Ана дойде в съзнание, първото нещо, което почувства, бе, че ръцете ѝ са завързани зад гърба, а върху главата ѝ е нахлузен чувал, който ѝ пречеше да вижда. Постара се да потисне надигащата се паника. По шума и тръскането разбра, че се намира в кола, която се движи не по асфалтиран път, а по чакъл. Неочаквано автомобилът спря и до ушите ѝ достигнаха други звуци. Задната врата се отвори рязко и някой я извлече навън. Все още не знаеше къде се намира, но по квакането на жабите разбра, че в близост има езеро.

* * *

Миранда беше седнала във всекидневната. Все още не вярваше, че мъжът ѝ може да бъде замесен в убийствата:

– Как си представяте, че Майкъл би могъл да има каквото и да било участие в този случай? Кръвта, която открихте, е може би неговата.

– Ключовете на Стефани Мейлър бяха в неговия кабинет – казах аз.

Миранда не искаше да повярва.

– Заблуждавате се. Губите време, докато Майкъл може би е в опасност.

Отидох при Дерек в съседната стая. Той беше разгърнал карта на областта и разговаряше по телефона с доктор Ранджит Сингх.

– Убиецът е интелигентен и последователен – чу се гласът на Сингх във високоговорителя. – Знае, че не може да стигне далече с Ана, защото ще бъде засечен от полицейските патрули. Стремежът му е да избягва излишни рискове и в никакъв случай да не се стига до сблъсък.

– Значи е някъде в околностите на Орфия? – запитах аз.

– Сигурен съм в това. Движи се в периметър, който добре познава. Там той се чувства в безопасност.

– Смятате ли, че по същия начин е постъпил и със Стефани? – запита Дерек, без да снема поглед от картата.

– По всяка вероятност – отвърна Сингх.

Дерек огради с флумастер плажа, недалеч от който бе открита колата на Стефани.

– Ако убиецът е уговорил среща със Стефани на това място, значи е имал намерение да я откара някъде в близост – разсъждаваше Дерек.

Проследих с пръст маршрута по шосе 22 до Езерото на елените и го оградих в червено. Сетне взех картата, за да я покажа на Миранда.

– Да сте имали къща в този район? – запитах я аз. – Вила, хижа, място, където мъжът ви би се почувствал в безопасност?

– Мъжът ми ли? Но…

– Отговорете на въпроса!

Миранда се наведе над картата. Погледът ѝ спря върху Езерото на елените, а сетне тя посочи с пръст съседен водоем: Езерото на бобрите.

– Майкъл обича да ходи там – каза тя. – Има понтон с барака. Може да се стигне с лодка до прелестно островче. Често сме ходили там на пикник с момичетата. Наоколо няма хора. Майкъл все повтаря, че все едно сме сами на този свят.

Двамата с Дерек се спогледахме и без да си кажем нито дума, се втурнахме към колата.

* * *

Ана разбра, че се намира в лодка. Преструваше се, че все още е в безсъзнание. Чувстваше люлеенето и чуваше плисъка на весла. Явно я откарваха някъде, но къде?

Двамата с Дерек летяхме с пълна скорост по шосе 56. Не след дълго зърнахме Езерото на елените.

– След малко има разклон надясно – предупреди ме Дерек и изключи сирената. – Тесен черен път.

За малко да го пропуснем. Завих по него, почти без да намаля скоростта. Скоро видяхме колата на Ана, оставена на брега до един понтон. Натиснах спирачките и излязохме от колата. Въпреки мрака, успяхме да забележим лодка, която плаваше към островчето. Извадихме оръжията и аз извиках „Стой! Полиция!“, след което дадох предупредителен изстрел.

В отговор чухме как от лодката Ана вика за помощ. Мъжът на веслата, когото виждахме само като тъмен силует, се наведе и я удари. Ана извика още по-силно. Дерек се хвърли във водата и аз го последвах. Успяхме да зърнем как нападателят прехвърли Ана през борда на лодката и тя падна във водата. Отначало потъна, а след това с движения на краката се опита да се задържи на повърхността.

Двамата с Дерек плувахме с все сили. В мрака беше невъзможно да видим ясно мъжа в лодката, който ни заобиколи и загреба обратно към брега, където бяха колите. Нямахме възможност да го спрем: трябваше да спасим Ана. С последни усилия стигнахме до нея, но тя явно беше напълно изтощена и потъна.

Дерек се гмурна. Веднага след него се гмурнах и аз. Водата беше мътна и нищо не се виждаше. Накрая той все пак успя да напипа тялото на Ана и го измъкна на повърхността. Аз му се притекох на помощ и двамата извлякохме Ана на брега на близкото островче. Тя се закашля, изплю вода. Беше жива.