Жоэль Диккер: Изчезването на Стефани Мейлър

Aвторски права

Joël Dicker

LA DISPARITION DE STEPHANIE MAILER

© Éditions De Fallois, Paris 2018

© Красимир Петров, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2019

ISBN 978-619-02-0374-2

За авторa

Жоел Дикер е роден в Женева през 1985 г. Завършил е право. Пише от дете. На 11 години основава списанието „Вестник на животните“. Първата му новела „Тигърът“ печели награда за млад автор. За първия си роман „Последните дни на нашите бащи“ получава Наградата на женевските писатели. „Истината за случая Хари Куебърт“ е вторият му роман. Номиниран е за наградите „Гонкур“ и „Ентералие“. Удостоен е с Голямата награда за роман на Френската академия, с Награда „Гонкур“ на гимназистите и с Наградата за призвание „Блюстейн-Бланше“. Правата за издаването му са купени в повече от 30 страни, а продажбите надвишават 3 000 000 екземпляра

Анотация

30 юли 1994 година. Малък курортен град в района на Хемптънс, в щата Ню Йорк, е потресен от жестоко престъпление: убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел. Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа. Ала двайсет години по-късно, през лятото на 2014 година, една журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че навремето са се излъгали в самоличността на извършителя. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства. Какво е сполетяло Стефани Мейлър? Какво е открила тя? И преди всичко, какво всъщност се е случило вечерта на 30 юли 1994 година?

Драги читатели,

Преди да разтворите страниците на този роман, бих искал да отдам последна почит на моя издател Бернар дьо Фалоа, който ни напусна през януари 2018 година.

Той беше необикновена личност и притежаваше изключителен издателски нюх. На него дължа всичко. Той беше шансът на моя живот. Страшно ще ми липсва.

А сега, нека четем!

На Констанс

По повод събитията от 30 юли 1994 година

Само онези, които добре познават района на Хемптънс в щата Ню Йорк, помнят случилото се на 30 юли 1994 година в Орфия, малко курортно градче на брега на океана.

През онази вечер в Орфия се състоя откриването на първия театрален фестивал, събитие от национално значение, което привлече многобройна публика. Още в късния следобед туристите и местните жители започнаха да се събират на главната улица, за да присъстват на многобройните празнични прояви, организирани от кметството. Изоставени от своите обитатели, жилищните квартали до такава степен опустяха, че придобиха облика на призрачен град; нямаше ги минувачите по тротоарите, двойките пред входовете, децата на ролери по улиците, в градините не се мяркаше жива душа. Всички се бяха изсипали на главната улица.

Към 20 часа, в напълно обезлюдения квартал Пенфийлд единственият белег за човешко присъствие беше една кола, която бавно кръстосваше празните улици. Мъжът на волана внимателно оглеждаше тротоарите, а в очите му се четеше нарастваща паника. Никога преди не се бе чувствал толкова сам. Нямаше кой да му помогне. Не знаеше какво да прави. Отчаяно търсеше жена си: тя излезе да потича и така и не се завърна.

Самюъл и Меган Падалин бяха сред малцината жители, решили да си останат у дома през тази първа фестивална вечер. Не бяха успели да се снабдят с билети за първото представление от превзетите с щурм гишета, а и не проявяваха никакъв интерес към всенародното веселие по главната улица и на крайбрежния булевард.

Привечер Меган излезе, както винаги, към 18 и 30 за редовния си джогинг. С изключение на неделите, когато даваше почивка на тялото си, тя всеки ден от седмицата следваше един и същи маршрут. След като излезеше, първо поемаше по улица „Пенфийлд“ до „Пенфийлд Кресчънт“, която се извиваше в полукръг около малък парк. Там тя спираше на моравата, за да направи винаги една и съща серия упражнения, сетне се връщаше по същия път. Всичко това ѝ отнемаше точно четиресет и пет минути. Понякога петдесет, ако удължеше упражненията. Никога повече.

В 19 и 30 на Самюъл Падалин му се стори странно, че тя още не се е прибрала.

В 19 и 45 започна да се тревожи.

В 20 часа се разхождаше нервно във всекидневната.

В 20 и 10 не издържа и се качи в колата, за да обиколи квартала. Реши, че най-логично е да поеме по обичайния маршрут на Меган. Тъкмо така и направи.