Жоэль Диккер: Изчезването на Стефани Мейлър

Реших най-напред да се отбия в управлението на местната полиция.

Рон Гъливър, шефът на полицията в Орфия, ме прие в кабинета си. Не стана нужда да му припомням, че сме се виждали преди двайсет години, тъй като не ме беше забравил.

– Изобщо не сте се променили – каза ми той, докато се здрависвахме.

Не бих могъл да кажа същото за него. Годините му се бяха отразили не дотам добре, а и здравата беше напълнял. Макар да беше късно за обяд и рано за вечеря, в момента се бе заел да опразни пластмасова кутия със спагети. Докато му обяснявах причината за моето посещение, той успя да я преполови и гледката никак не беше от приятните.

– Стефани Мейлър ли? – възкликна учудено той с пълна уста. – Вече проверихме случая. Не може да се каже, че е изчезнала. Обясних това на родителите ѝ, които определено са големи досадници. Ти им говориш, но те си знаят своето!

– Може би просто се тревожат за дъщеря си – отбелязах аз. – От три дин нямат вести от нея и смятат, че това не е нормално. Сам разбирате защо имам намерение час по-скоро да проверя как стоят нещата.

– Стефани Мейлър е на трийсет и две години и е свободна да прави каквото си иска, нали така? Повярвайте ми, капитан Розенбърг, ако имах родители като нейните, и на мен би ми се искало да избягам. Можете да бъдете спокоен, Стефани просто отсъства за няколко дни.

– Откъде можете да бъдете сигурен?

– Зная го от нейния шеф, главният редактор на „Орфия Кроникъл“. Изпратила му е съобщение в понеделник вечерта.

– Вечерта, когато е изчезнала.

– Нали ви казах, че не е изчезнала! – ядоса се началник Гъливър.

При всяко негово възклицание, устата му изстрелваше към мен залп от доматено пюре. Дръпнах се назад, за да опазя чистата си засега риза. Гъливър преглътна и продължи:

– Моят заместник придружи родителите ѝ до нейното жилище. Когато отвориха с техния ключ и прегледаха обстановката, се оказа, че всичко си е на мястото. Съобщението до нейния редактор ни убеди, че няма нищо тревожно. Стефани не е длъжна да се отчита пред когото и да било. Изобщо не е наша работа къде ходи тя и какво прави. И все пак ние най-добросъвестно си изпълнихме задълженията. Затова, моля ви, недейте и вие да ни се мотаете в краката.

– Родителите наистина са много разтревожени – настоях аз. – Ако нямате нищо против, бих искал лично да се убедя, че всичко е наред.

– Ако смятате да си губите времето, аз няма да ви преча. Изчакайте моя заместник Джаспър Монтейн да се върне от дежурство. Досега той се занимаваше със случая.

Когато главен сержант Джаспър Монтейн най-сетне се появи, аз се озовах лице в лице със същинска планина от мускули, при това със застрашителен вид. Той повтори как придружил родителите на Стефани, как влезли в нейното жилище, но нея я нямало. Вътре всичко било нормално, никакви следи от борба. Сетне Монтейн огледал съседните улици, но така и не открил колата на Стефани. Не пропуснал дори да се обади до болниците и полицейските управления в района, но не научил нищо повече. Чисто и просто Стефани Мейлър не си била у дома.

Исках лично да хвърля един поглед в апартамента на Стефани и той предложи да дойде с мен. Тя живееше на „Бендъм Роуд“, тиха уличка, недалеч от главната, в тясна двуетажна сграда. На партера имаше кинкалерия, първият етаж бе зает от друг наемател, а Стефани живееше на втория.

Позвъних настоятелно на входната врата. Почуках, повиках, но очевидно вътре нямаше никого.

– Сам виждате, че не си е у дома – обади се Монтейн.

Натиснах дръжката, но вратата се оказа заключена.

– Как можем да влезем? – запитах го аз.

– Имате ли ключ?

– Не.

– И аз нямам. Предишния път отключиха родителите.

– Значи, няма да можем да влезем?

– Не. Все пак няма да разбием вратата без основателна причина! За собствено успокоение можете да отидете в редакцията на местния вестник. Поговорете с главния редактор и той ще ви покаже съобщението на Стефани от понеделник вечерта.

– А съседът от долния етаж?

– Брад Мелшоу? Разпитвах го вчера. Не е видял и не е чул нищо особено. Няма смисъл да звъним у тях. Той е главен готвач в „Кафе Атена“, скъпарски ресторант на главната улица, и в момента е на работа.

Аз обаче не се отказах: слязох и позвъних на вратата на въпросния Брад Мелшоу. Никой не ми отвори.

– Нали ви казах – въздъхна Монтейн, докато слизаше към изхода, а аз все още очаквах някой да се появи.

Когато на свой ред слязох по стълбите, Монтейн вече беше излязъл на улицата. Използвах случая, че съм сам, и прегледах пощенската кутия на Стефани. Веднага забелязах, че вътре има писмо, и през процепа успях да го издърпам. Сгънах го на две и го пъхнах в джоба на панталона.