Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

Подкара по улица „Пенфийлд“, стигна до „Пенфийлд Кресчънт“ и отби. Спря колата, за да огледа парка, но не видя никого. Едва когато потегли отново, зърна на тротоара нещо, което отначало взе за купчина дрехи. Миг по-късно осъзна, че това е човешко тяло. Изскочи от колата с разтуптяно сърце: беше жена му.

В полицията Самюъл Падалин обясни как отначало помислил, че ѝ е прилошало от горещината. Изплашил се да не е получила сърдечна криза. Ала когато се приближил до Меган, видял кръвта и дупката в черепа ѝ.

Разкрещял се, викал за помощ, без да знае дали трябва да остане до нея, или да изтича и да чука по вратите на къщите, за да открие някой, който да позвъни на спешния телефон. Пред очите му паднала мъгла, имал чувството, че краката не го държат. Най-сетне виковете му привлекли един обитател от съседната улица, който се обадил.

Няколко минути по-късно полицията блокира квартала.

Докато опъваше предупредителната лента, един от първите пристигнали полицейски служители обърна внимание, че входната врата на къщата на кмета, недалеч от тялото на Меган, е полуотворена. Приближи и установи, че бравата е разбита. Извади оръжието си, с един скок изкачи стълбите, стигна до площадката и повика. Никой не му отговори. Бутна вратата с крак и видя в коридора труп на жена. Незабавно извика подкрепление, след което внимателно пристъпи във вътрешността на къщата с пистолет в ръка. С ужас зърна в малка всекидневна отдясно тялото на момче. После откри в кухнята кмета, потънал в кръв, който също беше мъртъв.

Цялото семейство беше избито.

ПЪРВА ЧАСТ - В бездната

- 7

ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЕДНА ЖУРНАЛИСТКА

Понеделник, 23 юни – вторник, 1 юли 2014 година

ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ

Понеделник, 23 юни 2014 г.

33 дни преди премиерата на д вайсет и първия театрален

фестивал в Орфия

За пръв и последен път видях Стефани Мейлър, когато тя се появи на малкото празненство, организирано в моя чест по повод оставката ми от полицията на щата Ню Йорк.

През онзи ден колеги от всички отдели се бяха струпали под палещото обедно слънце пред дървената естрада, която издигаха за подобни случаи на паркинга до регионалния център на щатската полиция. Самият аз се бях изтъпанил на нея, редом с майор Маккена, под чието началство бе преминала цялата ми служба и който в този момент се беше заел да изтъква моите заслуги.

„Джеси Розенбърг е полицейски капитан, който, макар и млад, е решил да напусне редиците ни – каза майорът и думите му предизвикаха всеобщ смях. – Никога не съм си представял, че ще си тръгне преди мен. Явно животът е зле устроен: всички се надяват аз да се махна, но все още съм тук, и всички разчитат Джеси да остане, но ето че той си заминава.“

Бях четиресет и пет годишен и напусках полицията доволен и щастлив. След двайсет и три години служба бях решил да изляза в пенсия, на която вече имах право, с намерение да осъществя мой отколешен проект. До 30 юни ми оставаше още една седмица работа. След това започваше нова страница от моя живот.

„Спомням си първия сериозен случай на Джеси – продължи майорът. – Четворно убийство, което той разкри по блестящ начин, макар никой от отдела да не вярваше, че това ще е по силите му. Та той беше съвсем начинаещ полицай. От този момент нататък всички разбраха на какво е способен Джеси. Колегите, които са работили с него, знаят как действаше той по време на разследванията и затова ще си позволя да кажа, че Джеси беше най-добрият от нас. Не случайно му излезе прозвището капитан сто процента , защото такава беше успеваемостта му като разследващ полицай и в това отношение нямаше равен на себе си. Всички му се възхищаваха, допитваха се до него и съвсем естествено той в продължение на години беше инструктор в Полицейската академия. Да си призная, Джеси, от двайсет години насам всички ти завиждахме!“

Присъстващите отново избухнаха в смях.

„Ние така и не разбрахме с какъв проект си решил да се захванеш, но ти пожелаваме успех в твоето бъдещо начинание. Знай, че ще ни липсваш, ще липсваш на полицията, но преди всичко на нашите жени, които по време на събиранията не откъсваха очи от теб.“

Последва гръм от ръкопляскания. Майорът ме прегърна приятелски, след което слязох от естрадата и отидох да се здрависам с колегите, дошли да ме почетат с присъствието си, преди те да са се втурнали към бюфета.

За момент останах сам и тогава към мен приближи красива жена на около трийсет години, която не помнех да съм виждал преди.