Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

На отсрещния бряг лодката опря в понтона. Видяхме как тъмната фигура на непознатия отива до колата на Ана, качва се и потегля.

* * *

Два часа по-късно служителят на една отдалечена бензиностанция видя да влиза в магазина окървавен и изпаднал в паника мъж. Беше Майкъл Бърд със завързани зад гърба ръце. „Обадете се в полицията! – изохка той. – Той идва, преследва ме!“

ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ

Неделя, 3 август 2014 г.

8 дни след премиерата

В болничната стая, където беше прекарал нощта под постоянно наблюдение, Майкъл ни разказа как е бил нападнат на излизане от къщи:

– Намирах се в кухнята. Тъкмо се бях обадил на жена ми, когато чух вън някакъв шум. Ана беше в тоалетната и нямаше как да е тя. Излязох да видя какво става и веднага бях изпръскан със сълзотворен газ, а след това получих силен удар в лицето. Притъмня ми. Когато дойдох на себе си, бях в багажника на кола, със завързани ръце. По едно време някой отвори и аз се престорих, че съм в безсъзнание. Нападателят ме извлече на земята. Долових мирис на пръст и на зеленина. Чух шум, все едно някой копаеше. Отворих предпазливо очи и видях, че се намирам в гора. На няколко метра от мен някакъв тип с качулка ровеше дупка. Щеше да бъде моят гроб. Сетих се за жена ми, за дъщерите, не исках да умирам по този начин. Отчаянието ми даде сили, аз се изправих и побягнах. Превалих едно възвишение и хукнах през гората. Чух, че той ме преследва, но все пак успях да се отдалеча. Накрая излязох на някакъв път. Тръгнах по него с надеждата да мине кола, но накрая стигнах пеш до бензиностанцията.

Дерек, който слушаше внимателно, го прекъсна:

– Престанете да лъжете. Ние открихме ключовете на Стефани Мейлър в чекмеджето на вашето бюро.

Майкъл го изгледа смаяно:

– Ключовете на Стефани Мейлър ли? Какви ги разправяте? Това е нелепо.

– Само че е вярно. Връзка с ключовете за нейния апартамент, за колата и за склада.

– Не може да бъде – повтори Майкъл, който изглеждаше искрено изумен.

– Вие ли бяхте, Майкъл? – запитах го аз. – Вие ли убихте Стефани? И всички тези хора?

– Не! Очевидно е, че не съм аз, Джеси! Та това е смешно! Кой намери ключовете в бюрото ми?

Бихме предпочели той да не ни задава този въпрос: ключовете не бяха открити от полицай по време на редовен обиск и нямаха стойност на доказателство. Не ми оставаше нищо друго, освен да му кажа истината:

– Кърк Харви.

– Кърк Харви ли? Кърк Харви е ровил в моя кабинет и като по чудо открива ключовете на Стефани? В това няма никакъв смисъл. Сам ли е бил?

– Да.

– Чуйте ме, не знам какво означава това, но имам усещането, че Кърк Харви ви води за носа. Точно както постъпи със своята пиеса. Какво става в края на краищата? Арестуван ли съм?

– Не – отговорих аз.

Ключовете на Стефани Мейлър не можеха да послужат като улика. И наистина ли Кърк ги бе открил в кабинета на Майкъл, както твърдеше? Или може би са били у него от самото начало? Освен ако самият Майкъл не се опитва да ни води за носа и цялата тази история с нападението срещу него е пълна измислица? Имахме думата на Кърк срещу тази на Майкъл. Един от двамата лъжеше. Но кой?

Раната върху лицето на Майкъл беше сериозна и се наложи да му направят няколко шева. По стъпалата пред входа бяха открити петна от кръв. Разказаното от него явно беше истина. Фактът, че Ана е била захвърлена на задната седалка в собствената си кола също съвпадаше с неговата версия, тъй като през това време той е бил в багажника. Претърсихме дома му и цялата редакция на „Орфия Кроникъл“, без да намерим каквато и да било улика.

След посещението при Майкъл двамата с Дерек отидохме при Ана в съседната стая. Тя също беше прекарала нощта в болницата. Беше се разминала с огромен хематом върху челото и синина под окото. Избягнала бе най-лошото: на островчето полицаите откриха заровен трупа на застреляния Костико.

Ана не беше успяла да види своя нападател, нито пък да чуе гласа му. Спомняше си само, че е била заслепена от сълзотворен газ и зашеметена с няколко удара. Когато се съвзела, била с платнен чувал на главата. Колата, където можеха да се открият пръстови отпечатъци, все още не беше намерена.

Ана искаше да си ходи и ние предложихме да я откараме до дома ѝ. В коридора на болницата ѝ разказахме версията на Майкъл, но тя изказа съмнение:

– Защо нападателят ще го остави в багажника на колата, докато ме влачи към онзи остров?

– Лодката не би могла да издържи тежестта на трима възрастни – предположих аз. – Вероятно е имал намерение да направи два курса.