Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

Привечер у Ана неочаквано пристигна майор Маккена. Още с влизането той напомни какво заплашва мен и Дерек от началото на тази седмица:

– Ако случаят не бъде приключен до утре сутринта, ще бъда принуден да поискам оставките ви. Такава е волята на губернатора. Нещата стигнаха прекалено далече.

– Налице са множество данни, които сочат, че Майкъл Бърд би могъл да е нашият човек – обясних му аз.

– Нужни са не данни, а доказателства! – повиши глас майорът. – И то солидни доказателства! Трябва ли да ви припомням провала с Тед Тененбаум!

– Открихме ключовете…

– Забрави за ключовете, Джеси – прекъсна ме Маккена. – Знаеш отлично, че те не представляват законна улика. Никой съд няма да ги вземе под внимание. Прокурорът иска досието ви да бъде бетон, никой не желае да поема рискове. Ако не приключите този случай, той отива в архива. Щом смятате, че Майкъл Бърд е виновен, накарайте го да проговори. На всяка цена ви е необходимо самопризнание.

– Само че как? – запитах аз.

– Трябва да му окажете натиск – посъветва ни майорът. – Намерете чувствителното му място.

Дерек на свой ред се обади:

– Щом Миранда е била сигурна, че Майкъл е убил Джеремая Фолд, това означава, че той и сега е готов на всичко, за да защити жена си.

– Какво имаш предвид? – запитах го.

– Трябва да се занимаем не с Майкъл, а с Миранда. Струва ми се, че се сещам нещо.

ДЖЕСИ РОЗЕНБЪРГ

Понеделник, 4 август 2014 г.

9 дни след премиерата

В седем сутринта ние пристигнахме в дома на семейство Бърд. Майкъл се беше прибрал още предишната вечер.

Вратата ни отвори Миранда и Дерек веднага ѝ постави белезниците.

– Миранда Бърд – казах ѝ аз, – вие сте арестувана заради въвеждане в заблуда на полицейски служител и възпрепятстване на криминално разследване.

Майкъл изскочи от кухнята, последван от децата.

– Вие сте се побъркали! – извика ни той и се опита да ни попречи.

Децата се разплакаха. Никак не харесвах подобни начини на действие, но нямахме избор. Успокоих децата и дръпнах Майкъл настрани, докато Дерек отвеждаше Миранда.

– Положението е сериозно – обясних му с доверителен тон. – Лъжите на Миранда имаха сериозни последствия. Прокурорът е разярен. Тя няма как да избегне ефективна присъда.

– Но това е някакъв кошмар! – възкликна Майкъл. – Оставете ме аз да поговоря с прокурора, със сигурност става въпрос за недоразумение.

– Съжалявам, Майкъл. Нищо не можете да направите. Запазете хладнокръвие заради децата.

Излязох от къщата и се отправих към колата, където ме очакваше Дерек. Майкъл се втурна след нас.

– Пуснете я! – викаше той. – Пуснете жена ми, ще призная всичко.

– Какво искате да признаете? – запитах го.

– Ще ви кажа, ако оставите жена ми на спокойствие.

– Имаме сделка – отвърнах аз.

Дерек свали белезниците от китките на Миранда.

– Искам писмено споразумение с прокурора – уточни Бърд. – Гаранция, че нищо не заплашва Миранда.

– Мога да го уредя – уверих го веднага.

Един час по-късно, в стаята за разпити на регионалния център на щатската полиция Майкъл Бърд препрочиташе заявлението на прокуратурата, че жена му е освободена от каквото и да било преследване за това, че умишлено ни е въвела в заблуждение по време на разследването. Той на свой ред го подписа и едва ли не с облекчение заяви:

– Аз убих Меган Падалин. И семейство Гордън. И Стефани. И Коди. И Костико. Всичките ги убих.

Настъпи продължително мълчание. С двайсет години закъснение ние най-сетне разполагахме със самопризнание. Подканих Майкъл да даде подробности.

– Защо направихте това? – беше първият ми въпрос.

Той сви рамене.

– Вече си признах, само това има значение, нали?

– Искаме да разберем. Вие нямате профил на убиец, Майкъл. Вие сте почтен баща на семейство. Как така човек като вас е бил принуден да убие седем души?

За момент той се поколеба, след което промълви:

– Дори не зная откъде да започна.

– Започнете от началото – посъветвах го аз.

Сякаш потънал в спомени, той каза:

– Всичко започна през една вечер в края на 1993 година.

* * *

Началото на декември 1993 година

Майкъл Бърд за пръв път отиваше в „Риджс Клъб“. Впрочем той нямаше нищо общо със заведенията, които обикновено посещаваше. Негов приятел обаче много настоя да го заведе. „Имат певица с необикновен глас“, увери го той. На място се оказа, че не певицата привлече вниманието му, а момичето на входа. Казваше се Миранда. Моментално си падна по нея. Тя направо го омагьоса. Оттогава започна редовно да посещава клуба само за да я види. Беше лудо влюбен в нея.