Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

След тази случка Майкъл и Тед Тененбаум с бояха да не би да са под наблюдение и продължиха да се срещат, но при пълна тайна на най-необичайни места, далеч от Орфия, за да не ги видят заедно. Накрая Тед сподели с Майкъл:

– Самите ние няма да можем да премахнем Джеремая.Трябва да намерим някой, който не знае нищо за него, и да го убедим да го убие.

– Кой би приел да направи подобно нещо?

– Някой, който се нуждае от същата услуга. В замяна ние ще убием другиго, когото не познаваме. Така полицията никога няма да стигне до нас.

– Някой, който не ни е сторил нищо ли? – учуди се Майкъл.

– Повярвай ми – каза Тененбаум, – никак не ми е приятно да ти предложа подобно нещо, но не виждам друго решение.

След като размисли, Майкъл се убеди, че вероятно това е единственият начин да бъде спасена Миранда. За нея бе готов на всичко.

Проблемът беше да намерят партньор, някой, с когото не са свързани. Как да постъпят? Все пак не биха могли да пуснат обява във вестника.

Минаха шест седмици. Вече бяха на път да се отчаят, когато в средата на юни Тед се обади на Майкъл и му каза:

– Струва ми се, че открих нашия човек.

– Кой е той?

– По-добре е да не знаеш.

* * *

– Значи, вие не сте знаели кой е партньорът на Тененбаум? – запита Дерек.

– Не – потвърди Майкъл. – Тед Тененбаум беше посредникът, само той знаеше кои са двамата изпълнители. Така бяха заличени всички следи. Полицията нямаше да може да стигне до нас, тъй като самите ние не знаехме кой е другият. С изключение на Тененбаум, но той беше корав мъж. За да сме сигурни, че между нас няма да има какъвто и да било пряк контакт, Тененбаум беше намерил начин как да разменим имената на жертвите. Обясни ми приблизително следното: „В никакъв случай не бива да се срещаме и да разговаряме с него. На първи юли вървете в книжарницата. Там има един отдел за местни автори, където почти никой не влиза. Изберете една книга и отбележете в нея името. Но не направо, а като оградите думи, чиято начална буква съответства на една от буквите на името и фамилията. След това прегънете страниците на книгата. Това ще бъде условният знак“.

– И вие отбелязахте името на Джеремая Фолд? – обади се Ана.

– Точно така, в пиесата на Кърк Харви. Нашият партньор пък беше избрал книга, посветена на театралния фестивал. В нея беше вписал името на Меган Падалин. Книжарката, която беше толкова мила жена. Значи, нея трябваше да убием. Заехме се да проучим навиците ѝ. Тя всеки ден излизаше на джогинг до парка при „Пенфийлд Кресчънт“. Смятахме да я прегазим с кола. Оставаше да изберем подходящ момент. Изглежда, нашият партньор бе имал същата идея, защото на 16 юли Джеремая загина при пътна злополука. Само че за малко всичко да пропадне, защото той бе агонизирал в продължение на часове и само по една случайност не оцеля. В никакъв случай не биваше да допускаме същата грешка. Двамата с Тед бяхме добри стрелци. Баща ми ме бе научил от малък да стрелям с пушка. Повтаряше ми, че имам дарба. Затова решихме, че най-сигурно е Меган да умре от куршум.

* * *

20 юли 1994 година

Тед се срещна с Майкъл на безлюдния паркинг.

– Трябва да свършим тази работа, мой човек. Да гръмнем онова момиче.

– Не бихме ли могли да се откажем? – намръщи се Майкъл.

– И на мен ми мина през ума, но се налага да спазим договора. Когато партньорът разбере, че сме го изиграли, може да се обърне срещу нас. Чух в книжарницата Меган да споменава, че няма да присъства на откриването на фестивала. Щяла да излезе на джогинг както всяка вечер. Тогава в квартала няма да има жива душа. Чудесна възможност, която не е за изпускане.

– Значи, вечерта на откриването, така ли? – промълви Майкъл.

– Да – каза Тененбаум и скришом пъхна в ръката му една „Берета“. Вземи го. Серийният номер е изпилен. Никой няма да те открие.

– Защо аз? Защо не го направиш ти?

– Защото зная кой е другият човек. Трябва да го направиш ти, защото така няма да оставим следи. Дори да те разпитва полицията, няма да можеш да кажеш каквото и да било. Повярвай ми, планът няма грешка. Нали се похвали, че си добър стрелец? Остава само да гръмнеш онова момиче и най-сетне и двамата ще бъдем свободни.

* * *

– Значи, на 30 юли сте преминали към действие – каза Дерек.

– Да. Тененбаум обеща да дойде с мен и поръча да мина и да го взема от Големия театър. Вечерта беше дежурен пожарникар. Паркирал беше камионетката пред служебния вход, за да я видят всички и това да му послужи за алиби. Заедно отидохме в квартала Пенфийлд. Беше напълно безлюден. Меган вече се намираше в парка. Спомням си, че погледнах часа: 19 и 10. 30 юли 1994 година, 19 часа и 10 минути . Предстоеше ми да отнема човешки живот. Поех си дълбоко дъх, сетне се втурнах като обезумял към Меган. Тя така и не разбра какво става. Стрелях два пъти, но не я улучих. Тя побягна към къщата на кмета. Заех позиция, прицелих се добре и стрелях още веднъж. Тя падна. Приближих се и дадох още един изстрел в главата ѝ. Исках да съм сигурен, че е мъртва. Почувствах едва ли не облекчение. Не можех да повярвам, че се случва наистина. В този момент забелязах, че синът на кмета ни наблюдава иззад завесата на тяхната всекидневна. Какво правеше там? Защо не беше в Големия театър с родителите си? Всичко стана за части от секундата. Дори не размислих. Изпаднал в паника, се втурнах към къщата. Адреналинът ми даваше сили. С ритник изкъртих входната врата. Озовах се пред Лесли, жената на кмета, която приготвяше куфари. Пистолетът сякаш стреля сам. Тя рухна на пода. Сетне се прицелих в момчето, което опитваше да се скрие. Стрелях няколко пъти и още веднъж в майка му, за да съм сигурен, че и двамата са мъртви. Чух шум откъм кухнята. Беше кметът Гордън, който се опитваше да избяга през задната врата. Какво друго ми оставаше, освен да убия и него? Когато излязох, Тед беше избягал. Отидох в Големия театър, за да присъствам на откриването и хората да ме видят. Пистолетът остана у мен, защото не знаех нито къде, нито как да се отърва от него.