Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

Настъпи мълчание.

– А след това? – запита Дерек. – Какво стана?

– Прекъснах всякакви контакти с Тед. Според полицията цел на нападението беше кметът, а Меган се смяташе за странична жертва. Разследването пое в друга посока. Нас нищо не ни заплашваше. Нямаше начин да ни разкрият.

– Само че Шарлот е взела камионетката на Тед без негово знание, за да се срещне с кмета Гордън, и е била там малко преди вас.

– Вероятно сме я изпуснали за малко. Едва когато свидетел разпозна камионетката пред „Кафе Атена“, нещата се влошиха. Тед беше силно изплашен. Свърза се с мен. Запита ме: „Защо уби всички онези хора?“ Отвърнах му: „Защото ме видяха“. А той ми каза: „Кметът Гордън беше нашият партньор! Тъкмо той уби Джеремая! Той искаше от нас да убием Меган! Нито той, нито някой от семейството му щеше да ни издаде!“. Така научих от Тед как в средата на юни кметът е станал негов съюзник.

* * *

Средата на юни 1994 година

През този ден Тед отиде у кмета Гордън да поговорят за „Кафе Атена“. Искаше му се да зарови томахавката на войната. Не можеше да понесе това постоянно напрежение. Кметът го прие във всекидневната. Свечеряваше се. Гордън зърна някого в парка. От мястото си Тед не можеше да види кой е, но тогава кметът каза мрачно:

– Има хора, които би било по-добре да са мъртви.

– Кои хора?

– Няма значение.

В този момент Тед почувства, че може би Гордън е човекът, който му трябва. Ето защо реши да сподели с него своя план.

* * *

В регионалния център на щатската полиция Майкъл продължи:

– Оказа се, че без да знам, съм убил нашия партньор. Гениалният ни план пропадна. Убеден бях, че полицията няма да залови Тед, защото не той беше убиецът. Изобщо не се досетих, че могат да стигнат до трафиканта на оръжие. А от него до Тед. Известно време той се укрива при мен. Не ми остави избор. Камионетката му беше в моя гараж. Рано или късно щяха да се доберат до него. Заловяха ли го, и с мен беше свършено. Накрая се наложи да го изгоня, като го заплаших с пистолета, който беше останал у мен. Той си замина и половин час по-късно полицията го засече. Преследването завърши със смъртта му. Разследващите решиха, че той е убиецът. Бях спасен. Веднъж завинаги. Потърсих Миранда и вече не се разделихме. Никой нищо не знаеше за миналото ѝ. От семейството ѝ сметнаха, че през двете години, преди да се завърне при тях, тя е живяла като бездомна.

– Миранда знаеше ли, че вие сте убили Меган и семейство Гордън.

– Не, изобщо не беше в течение. Но си мислеше, че аз съм премахнал Джеремая.

– Затова е излъгала, когато я разпитвах онзи ден – заключи Ана.

– Да, измисли тази история с татуировката, за да ме защити. Знаеше, че разследването засяга и Джеремая Фолд, затова се боеше да не би да ме разкриете.

– А Стефани Мейлър? – запита Дерек.

– Островски ѝ беше възложил да проведе собствено разследване. Един ден тя пристигна в Орфия, обясни ми за какво е тук и се зарови в архива на „Орфия Кроникъл“. Предложих ѝ работа във вестника, за да я държа под око. Надявах се, че няма да стигне до никъде. В продължение на няколко месеца тя тъпчеше на място. Опитах се да я заблудя, като проведох с нея няколко анонимни разговора от телефонна кабина. Насочих я по лъжлива следа към доброволците и фестивала. За да печеля време, я канех на срещи в „Кодиак Клъб“, на които не отивах.

– Опитахте се да насочите и нас към фестивала – отбелязах аз.

– Да – призна Майкъл. – Ала Стефани попадна на Кърк Харви, от когото разбра, че целта е била Меган, а не Гордънови. Сподели това с мен. Имаше намерение да се обърне към щатската полиция, но не преди да има на разположение досието от разследването. Трябваше да предприема нещо, инак тя щеше да разкрие всичко. За последен път проведох с нея анонимен разговор, като обещах, че на 23 юни ще научи истината, и я повиках на среща в „Кодиак Клъб“.

– Деня, когато тя дойде в регионалния център на щатската полиция – уточних аз.

– Вечерта все още не бях решил какво да правя. Не знаех дали да говоря с нея, или да избягам. Сигурен бях обаче, че не искам да загубя всичко. Тя пристигна в „Кодиак Клъб“ в 18 часа, както се бяхме уговорили. Аз седях на една маса в дъното и цяла вечер я наблюдавах. Накрая, към 22 часа тя си тръгна. Трябваше да направя нещо. Обадих ѝ се от телефонната кабина и уредих среща на паркинга до плажа.

– И отидохте.

– Да, тя ме позна. Казах ѝ, че ще ѝ обясня всичко, че ще ѝ покажа нещо много важно, и тя се качи в моята кола.

– Искали сте да я откарате на островчето в Езерото на бобрите и там да я убиете.