Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Да, там никой нямаше да я открие. Тя обаче разбра намерението ми още когато наближихме Езерото на елените. Не ми стана ясно как е усетила. Вероятно по инстинкт. Изскочи и побягна през гората. Хукнах след нея и я настигнах на самия бряг. Там я удавих. Блъснах тялото във водата и то веднага потъна. Завърнах се на шосето и се канех да потегля, когато мина някаква кола. Изпаднах в паника и избягах. Тя беше оставила в колата чантата си, в която намерих ключове. Така можах да отида и да претърся апартамента ѝ.

– Искали сте да вземете материалите от нейното разследване – каза Дерек. – Само че не сте намерили нищо. Тогава от телефона на Стефани сте изпратили съобщение до самия себе си, че тя ще отсъства известно време. Сетне сте имитирали обир в редакцията на вестника, за да вземете нейния компютър, което ние установихме едва няколко дни по-късно.

– Да – потвърди Майкъл. – Онази вечер се отървах от чантата и телефона. Задържах ключовете, защото можеше да ми потрябват. След това, Джеси, когато три дни по-късно вие пристигнахте в Орфия, аз много се изплаших. Същата нощ отидох отново в апартамента на Стефани и го претърсих основно. Само че точно тогава се появихте вие, а аз си бях въобразявал, че окончателно сте си тръгнали от града. Нямах друг избор, освен да ви напръскам със сълзотворен газ и да избягам.

– След това уредихте така, че през цялото време да бъдете близо до пиесата и до разследването – каза Дерек.

– Да. Наложи се да убия Коди. Знаех, че ви е споменал за книгата на Бергдорф. Тъкмо в този екземпляр кметът Гордън беше вписал името на Меган. Въобразих си, че всички знаят какво съм извършил през 1994 година.

– След това убихте и Костико, защото чрез него бихме могли да стигнем до вас.

– Да. Когато Миранда ми каза, че сте я разпитвали, се сетих, че ще говорите и с Костико. Не бях сигурен дали ще си спомни моето име, но не исках да рискувам. Проследих го от клуба до дома му, за да разбера къде живее. Позвъних и го заплаших с пистолета. Изчаках да се мръкне, след което го принудих да ме откара до Езерото на бобрите и да гребе до островчето. Там го застрелях и зарових трупа му.

– Последва премиерата на пиесата – каза Дерек. – Смятали сте, че Кърк Харви знае за вас?

– Исках да се предпазя на всяка цена. Деня преди премиерата внесох оръжието в Големия театър. Това стана преди претърсването. След това присъствах на представлението, скрит на рампата над сцената, готов за стрелба срещу актьорите.

– Стреляли сте срещу Дакота, защото сте сметнали, че ще произнесе вашето име.

– Обзела ме беше параноя. Бях станал друг човек.

– Ами аз? – запита Ана.

– В събота вечерта, когато двамата отидохме у дома, аз наистина исках да се видя с дъщерите. Сетне забелязах, че излизаш от тоалетната и разглеждаш онази снимка. Веднага се сетих, че нещо си разбрала. След като успях да избягам от Езерото на бобрите, оставих твоята кола в гората. Ударих се по главата с един камък и завързах ръцете си с парче въже.

– Излиза, че сте направили всичко по силите си, за да съхраните вашата тайна? – обадих се аз.

Майкъл ме погледна право в очите.

– След като убиете веднъж, можете да го направите и втори път. А след това можете да избиете цялото човечество. Задръжките изчезват.

* * *

– Били сте прави от самото начало – каза ни Маккена, след като излязохме от стаята за разпити. – Тед Тененбаум наистина е бил виновен. Но не само той. Браво!

– Благодаря, шефе – отвърнах аз.

– Джеси, бихме ли могли да разчитаме, че ще останете още известно време в полицията? – запита майорът. – Кабинетът е отново на ваше разположение. А ти, Дерек, ако искаш да се върнеш в Криминалния отдел, мястото те очаква.

Двамата с Дерек обещахме да си помислим.

На излизане от регионалния център на щатската полиция Дерек предложи на Ана и на мен:

– Искате ли да дойдете на вечеря у нас? Дарла е приготвила печено. Можем да полеем края на разследването.

– Много мило – отвърна Ана, – но съм обещала на моята приятелка Лорийн да вечеряме заедно.

– Жалко – въздъхна Дерек. – Ами ти, Джеси?

Усмихнах се.

– Аз пък имам среща.

– Наистина ли? – зачуди се той.

– С кого? – запита Ана.

– Друг път ще ви кажа.

– Много си потаен! – подхвърли закачливо Дерек.

Казахме си довиждане, качих се в колата и се прибрах у дома.

* * *

Същата вечер отидох в малък френски ресторант в Саг Харбър, който открай време харесвах. Изчаках я отпред. Видях я да се задава. Ана. Сияеше. Прегърна ме. Внимателно докоснах с ръка превръзката на челото ѝ. Тя ми се усмихна. Разменихме продължителна целувка. Сетне тя ме запита: