Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Заминаха ли? – зачудих се аз. – Кога?

– Онзи ден. Видях ги от прозореца да се качват в един кемпер.

– Стивън Бергдорф беше ли с тях?

– Да. Стивън също. Цялото семейство.

– Но той няма право да напуска щата Ню Йорк – каза Дерек.

– Това не е мой проблем – отвърна съвсем на място съседът. – Може да са заминали за долината на Хъдсън.

* * *

Двайсет и един часът в националния парк Йелоустоун.

Семейство Бергдорф бяха пристигнали преди един час и се настаняваха в къмпинга, източно от парка. Мръкваше се. Времето беше приятно. Децата играеха навън, а в кемпера Трейси чакаше да заври водата за спагетите. Напразно търсеше пакета, който чудесно си спомняше, че бяха взели заедно с другите покупки.

– Нищо не разбирам – ядосано каза тя на Стивън. – Струва ми се, че вчера видях четири пакета.

– Е, няма значение, скъпа. Веднага отивам да купя. Видях магазин недалече край пътя.

– Нали няма да разместваме кемпера?

– Не, ще използвам колата. Видя ли колко добре направихме, че я взехме с нас? Освен това искам да намеря някакъв препарат, за да премахна вонята от прегазения скункс.

– О, да, моля те! – подкани го Трейси. – Миризмата е ужасна. Не знаех, че един скункс може до такава степен да смърди.

– Това са отвратителни животни! Човек се пита защо ги е създал Бог, освен ако не е искал да досажда на хората.

Стивън остави жена си и децата и отиде до паркираната встрани кола. Изкара я от къмпинга и пое по главния път към магазина за хранителни стоки. Само че не спря пред него, а продължи към серните извори „Баджър“.

Когато пристигна на паркинга, наоколо нямаше жива душа. Смрачаваше се, но все още беше достатъчно светло, за да вижда къде стъпва. Изворите се намираха на няколко десетки метра оттам, отвъд малък дървен мост.

Провери дали някой не се задава. На хоризонта не се виждаха фарове на коли. Отвори багажника на колата и оттам го лъхна ужасна миризма. Не се сдържа и повърна. Вонята беше непоносима. Опитвайки се да не диша през носа, той вдигна тениската и прикри устата си. Едва запази самообладание, когато пое увитото в пластмасово фолио тяло на Алис. С мъка го завлече до врящите извори. Последно усилие. Когато стигна до брега, хвърли трупа на земята и го бутна с крак в горещата разяждаща вода. Видя как то бавно потъна в извора и не след дълго изчезна в тъмните дълбини.

Сбогом, Алис , каза той. Ненадейно избухна в смях, сетне заплака и отново повърна. В този момент силен лъч светлина го заслепи.

– Хей, вие там! – чу се властен мъжки глас. – Какво правите?

Беше един от рейнджърите в парка. Стивън почувства как гърдите му се стягат. Опита се да обясни, че се е заблудил, но в паниката успя да произнесе само няколко несвързани срички.

– Приближете се – заповяда рейнджърът, без да отмести светлината на фенерчето от очите му. – Попитах ви какво правите тук.

– Нищо, господине – отвърна Бергдорф, успял поне отчасти да се съвземе. – Разхождам се.

Рейнджърът приближи и го изгледа с подозрение.

– По това време? Тук? Вечер достъпът е забранен. Не видяхте ли табелата?

– Не, господине, съжалявам – увери го Стивън, чувствайки, че губи самообладание.

– Сигурен ли сте, че всичко е наред? Изглеждате доста странно.

– Съвсем сигурен. Няма проблеми.

Рейнджърът реши, че си има работа със заблудил се турист, и се задоволи да смъмри Стивън:

– Тук никой не бива да се разхожда по тъмно. Имайте предвид, че ако паднете вътре, утре нищо няма да е останало от вас. Дори една кост.

– Наистина ли? – запита Стивън.

– Наистина. Не сте ли чували за ужасния случай от миналата година? Тогава всички говореха за него. Някакъв тип паднал в серен извор точно тук, в „Баджър“, пред очите на сестра си. Докато пристигнат спасителите, от него не останало нищо с изключение на сандалите.

* * *

Двамата с Дерек пуснахме за издирване Стивън Бергдорф и решихме да се завърнем в Орфия. Обадих се на Ана и потеглихме.

В залата на архива Ана затвори телефона.

– Беше Джеси – съобщи тя на Майкъл и на Кърк. – Оказва се, че Островски не е замесен в нищо.

– Така си и мислех – каза Майкъл. – Сега какво ще правим?

– Да отидем да хапнем нещо, очертава се дълга нощ.

– Хайде в „Кодиак Грил“! – предложи Майкъл.

– Гениална идея – зарадва се Кърк. – Умирам за един стек.

– Не, Кърк, вие няма да идвате с нас – спря го Ана, която продължаваше да се бои той да не направи някой гаф. – Тук трябва постоянно да има човек.

– Постоянно ли? – зачуди се Кърк. – Че защо?