Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Не – отвърна едва чуто тя, – цял ден не съм мърдала от леглото.

Самюъл не можа да се сдържи и избухна. Каза ѝ, че знае всичко, че тя е ходила в „Северна роза“ и е прекарала деня с някакъв мъж в неговата стая. Меган не посмя да отрече.

– Махай се – кресна ѝ Самюъл. – Отвращаваш ме!

Тя се разплака и пребледняла като платно промълви:

– Прости ми, Самюъл!

– Махай се оттук! Напусни къщата. Вземай си нещата и изчезвай, не искам повече да те виждам!

– Самюъл, не постъпвай така, моля те! Не искам да те загубя. Само теб обичам.

– Трябвало е да помислиш, преди да се хвърлиш в леглото на първия срещнат!

– Това е най-голямата грешка в живота ми! Не храня никакви чувства към него!

– Повръща ми се от теб. Прочетох дневника ти, видях как го описваш. Видях колко пъти си била с него в „Северна роза“!

Тогава тя възкликна:

– Теб не те е грижа за мен, Самюъл! Изобщо не ми обръщаш внимание! Не се чувствам харесвана. Затова ми стана приятно, когато този мъж започна да ме ухажва. Да, редовно се срещах с него! Да, двамата имахме флирт! Но никога не съм спала с него!

– Така, значи! Излиза, че вината е моя?

– Не, просто казвам, че с теб на моменти се чувствам самотна.

– Прочетох, че сте се запознали на новогодишната вечеря. Значи е станало пред очите ми! Излиза, че аз го познавам? Кой е той?

– Няма значение – хълцаше Меган, без да знае дали е по-добре да говори, или да мълчи.

– Нямало значение ли ? Не вярвам на ушите си!

– Самюъл, не ме напускай! Моля те.

Постепенно напрежението нарастваше. Меган упрекна мъжа си, че му липсва романтика, че я лишава от внимание, а накрая той каза:

– Не съм те карал да мечтаеш? А нима смяташ, че ти ме караш да мечтая? В тебе няма живот, не си в състояние да кажеш нищо с изключение на дребните случки в книжарницата и измишльотините, с които е пълна главата ти.

При тези думи възмутената Меган се изплю в лицето на мъжа си, а той в отговор, без да се замисли, я зашлеви с все сила. От изненада Меган силно си прехапа езика. По устните ѝ изби кръв. Чувстваше се съвсем замаяна. Грабна ключовете от колата и избяга по нощница в нощта.

* * *

– Меган се завърна на другия ден – обясни ни Самюъл, след като изслушахме неговия разказ. – Молеше ме да не я напускам, закле ми се, че онзи мъж бил ужасна грешка и случилото се я накарало да разбере колко ме обича. Реших да дам втори шанс на нашия брак. И знаете ли какво? Това подейства страшно добре на отношенията между двама ни. Започнах да ѝ обръщам повече внимание и виждах, че тя се чувства щастлива. Животът ни изцяло се промени. Сближихме се, както никога преди. Преживяхме два чудни месеца, крояхме всевъзможни планове за бъдещето.

– А любовникът? – запита Ана. – Какво стана с него?

– Нямам представа. Меган ми се закле, че е скъсала веднъж завинаги с него.

– А той как прие това?

– Не зная – отвърна Самюъл.

– И вие така и не разбрахте кой е той?

– Не, изобщо. Дори нямам представа как изглежда.

Настъпи мълчание.

– Значи, заради това не сте искали повече да четете дневниците ѝ? – каза накрая Ана. – И сте ги смъкнали в мазето, защото са ви напомняли този болезнен за вас епизод.

Самюъл кимна, но явно повече не му се говореше. Гърлото му беше свито и не можеше да произнесе дори един звук.

– Последен въпрос, господин Падалин – обади се Дерек. – Имате ли татуировки по тялото?

– Не – тихо отвърна той.

– Мога ли да ви помоля да вдигнете ризата си? Просто рутинна проверка.

Самюъл мълчаливо се подчини и свали ризата си. Нямаше татуиран орел.

Ами ако Меган е била убита от отхвърления любовник?

Подобна вероятност не биваше да се изключва. След разговора със Самюъл Падалин ние се отправихме към Бриджхемптън и отидохме в хотел „Северна роза“. Естествено, когато обяснихме на дежурния на рецепцията, че се опитваме да установим самоличността на мъж, наел стая на 6 юни 1994 година, той ни се изсмя в лицето.

– Дайте ни извлечение за заетите стаи от 5 до 7 юни и ние сами ще проверим имената – казах му аз.

– Господине, вие не разбирате – отвърна ми той. – Говорите за 1994 година. По онова време все още формулярите се попълваха на ръка. Не разполагам с никакви компютърни данни, които биха могли да ви помогнат.

Докато разговарях със служителя, Дерек оглеждаше фоайето на хотела. Погледът му се спря върху почетната стена, където висяха портретите на видни клиенти: актьори, писатели, режисьори. Ненадейно той откачи един от тях.

– Господине, какво правите? – възмути се дежурният. – Нямате право…