Дейвид Лендър - Ваксината

Медсън се отпусна доволен на мястото си. Когато Лорън се роди, се беше заклел, че винаги ще отделя време за нея. Още си спомняше как я беше държал като бебе. Как ходеха с хеликоптера да гледат „Янките“ на живо. Как я заведе на всички единайсет стадиона за бейзбол в страната за мачовете на „Янките“. По един на година. От десет до двайсет и една години. Тя беше единствената причина да продължи да живее във Филаделфия, като всеки ден ходеше на работа в Ню Йорк с хеликоптера, след като сливането на „Бракстън Фарма“ с „Фарма“ го издигна на поста главен изпълнителен директор. Не взе апартамента в Ню Йорк, докато Лорън не отиде в колежа. А сега се женеше за един нисък тъпак и вероятно вече щеше да я вижда само по празниците.

Когато Медсън се върна в конферентната зала, Съливан и екипът му си бяха тръгнали. Вътре седеше само Стайлс, който го чакаше, за да докладва за финансовото положение и да прегледа сценария му за видеоконференцията по повод печалбите от тримесечието с акционерите и анализаторите на ценни книжа.

— Кой те ядоса? — попита Стайлс.

— Това е част от занаята — отговори Медсън, докато сядаше.

— Наистина ли се налагаше да смачкаш Гари толкова жестоко? Ти го назначи само преди месец!

— А той още не се е разчевръстил.

— Гари е добър. Дай му малко време.

Медсън се загледа в Стайлс. На петдесет и нещо, но повече приличаше на седемдесетгодишен. Зализана назад коса от шейсетте. Син костюм и задължителната бяла риза. Плюс шибаната смешна папийонка. Съвършеният номер две на главния изпълнителен директор. Без задни мисли. Казва направо какво мисли, но може да си държи устата затворена, когато се налага. И умен според обстоятелствата. Медсън познаваше Стайлс от двайсет години — още от времето на „Бракстън Фарма“. Имаше му доверие. Дори нещо повече — разчиташе на него. Той смекчаваше склонността му към изблици. Повече от един път Стайлс му беше казвал, че той е съвестта, която Медсън не притежава. Винаги държеше пълна черната каса, в която можеше да бръкне, когато е нужно да се повишат приходите за тримесечието, ако спаднат под предсказаните от Уолстрийт. Обаче никога не беше казал на Медсън на колко възлизат тези резерви. И беше прав да не му казва, защото, ако знаеше, Медсън щеше да ги изразходва до цент само за едно тримесечие, за да подхранва егото си и славата, която би си спечелил в медиите, като прецака всички предсказания на Уолстрийт и се наслади на краткия връх в цената на акциите им на борсата. Да, имаше доверие на Стайлс. Непоклатимият. Никой, никой не смееше да говори с Медсън така, както Стайлс си позволяваше. Заради което Медсън обикновено го слушаше.

Обаче главната причина да държи Стайлс през всички тези години беше, че той можеше да си държи устата затворена.

— Управителният съвет доста ме натиска — отговори Медсън. — Вече две тримесечия печалбите са ниски и онези от Уолстрийт не са доволни. А и никой от нас няма да забогатее от опциите си за акции, ако продължава така. С петдесет процента печалба преди облагане с данъците поделение „Ваксини“ е нашата голяма бяла надежда. Гари трябва да положи усилия за всички нас.

Стайлс го гледаше с безизразния си поглед на финансист. Онзи, който питаше: какво друго те тормози?

Медсън се подчини.

— Макийн ме призова в понеделник да свидетелствам в изслушването за ваксините в неговия сенатски комитет.

— Е, и? Та ти си рок звезда и можеш да надговориш и омотаеш всекиго от онези типове. Мисли за това като възможност за реклама в най-гледаното време.

Медсън кимна. Ако Стайлс знаеше… Но не можеше да сподели това с него. Той стисна ръце под плота на масата.

Половин час след започване на брифинга за неговия сценарий, по време на видеоконференцията за печалбите, му се обади Екзейвиър. Когато чу личния си телефон да звъни, той помоли да бъде извинен за няколко минути и влезе в кабинета си.

— Нашият човек е успял.

Медсън издиша.

— Обаче не знаем дали първо не й е предал нещо.

— На момичето? — Малката шибана самодоволна природозащитничка.

— Да.

— А вторият екип?

— Разговаряли са с нея, но са били прекъснати от идването на полицията.

— Последващи действия?

— Нашият човек ще се заеме пряко с момичето.

Медсън замълча.

— Нещо друго?

— Не.

На Медсън му се дощя да беше организирал това сам, за да не трябва да слуша от друг за станалото и да тълкува всяка дума. Обаче Екзейвиър му осигуряваше допълнителна възможност да отрича, ако случайно се стигне дотам. Въпреки всичко, ако информацията му беше точна, това беше ситуация, която си заслужаваше риска лично да участва. Не можеше да има по-големи проблеми от сега.