Джон Гришам - Звездният отбор

— Попадал ли си на блогър с псевдоним Тринайсетия съдебен заседател?

Дейвид кимна и Баркли продължи:

— Нашите компютърни специалисти са доста кадърни и успяха да го проследят. Той седи в залата, три реда зад теб. Облечен е с тъмносин пуловер и бяла риза. Трийсетгодишен, леко плешив, с очила. Прилича на зубрач. Името му е Арън Дийнц. Преди работел за някаква адвокатска фирма в центъра, но бил съкратен заради рецесията. Сега си е направил блог и се мисли за много велик. Явно не може да си намери работа.

— Защо споделяш с мен всичко това?

— Не казвам, че няма право да пише в блога си. Процесът е открит за обществеността. Повечето от статиите му са безобидни, но той нападна жена ти. Ако бях на твое място, добре щях да го подредя. Просто исках да знаеш. До скоро.

С тези думи Баркли стана от мястото си и се отдалечи.

В два часа Надин Карос се изправи и обяви:

— Ваша чест, защитата няма повече въпроси.

Последното бе обсъдено в кабинета на съдията и не предизвика особени изненади. Без да губи време, Хари Сийрайт заяви:

— Мистър Зинк, можете да изнесете заключителната си пледоария пред заседателите.

Дейвид нямаше никакво желание да се изправя пред заседателите и да търси съчувствие за своята клиентка Айрис Клопек, но щеше да е безкрайно странно, ако след като бе участвал в заседанията от начало до край, се въздържи от последни думи. Той се приближи до заседателите и сърдечно им благодари за изпълнения граждански дълг. После им призна, че това е първият съдебен процес в кариерата му и че е възнамерявал само да направи необходимите проучвания. Събитията обаче го бяха принудили да излезе на бойното поле и той съжаляваше, че не е свършил по-добра работа. Дейвид размаха някакъв документ и обясни, че държи в ръцете си предварителния план на делото — нещо като дневен ред, приет от двете страни много преди избора на съдебни заседатели. Той насочи вниманието им към страница 35, където бяха изброени експертите на защитата. Цели двайсет и седем! И до един носеха титлата „доктор“ пред имената си. Слава богу, адвокатите не бяха призовали всички от тях, но със сигурност им бяха гарантирали сериозни хонорари. Защо ответникът се нуждаеше от такъв брой високоплатени експерти? Вероятно криеше нещо. И защо му трябваха толкова адвокати, зачуди се Дейвид, като посочи екипа от „Роган Ротбърг“. Неговата клиентка Айрис Клопек не бе в състояние да си позволи подобен правен екип. Условията не бяха равностойни. Мачът беше купен. Само заседателите можеха да внесат известен баланс.

Речта му продължи по-малко от десет минути и той нямаше търпение да си седне на мястото. Докато се връщаше, огледа зрителите и кръстоса поглед с Арън Дийнц, Тринайсетия съдебен заседател. Накрая Дийнц отмести очи.

Надин Карос говори половин час и успя да насочи вниманието обратно към „Крейокс“. Тя защити ревностно „Варик“ и напомни на заседателите за множеството известни и надеждни лекарства, дарени на света от компанията. Сред тях се нареждаше и „Крейокс“ — медикаментът, който бе издържал на всички нападки, след като адвокатите на ищцата не бяха успели да докажат каквато и да било вреда, предизвикана от него. Да, защитата на „Варик“ наистина разполагаше с двайсет и седем престижни специалисти, но този факт нямаше никаква връзка с делото. Много по-голяма тежест биха имали експертните мнения, представени от отсрещната страна. Адвокатите на ищцата бяха подали иска и трябваше да изградят своя случай, но в крайна сметка бяха претърпели огромен провал.

Дейвид слушаше речта й с дълбоко възхищение. Тя беше талантлива и интелигентна, а съдебният й опит си личеше от начина, по който се движеше из залата, с лекота подбираше думите си, поглеждаше с усмивка към заседателите и засвидетелстваше доверието си към тях. Техните изражения не оставяха и най-малкото съмнение, че чувствата са взаимни.

Дейвид се отказа да взема пак думата. Съдия Сийрайт премина направо към инструкциите за заседателите — най-скучната част от всеки процес. В три и половина те се оттеглиха, за да вземат решение. Дейвид искаше да се махне от залата. Ето защо занесе голямата си кутия с документи до джипа, паркиран в гаража.

Докато пътуваше обратно с асансьора към двайсет и третия етаж, мобилният му телефон завибрира. Съобщението гласеше: „Заседателите са готови.“ Той се усмихна и прошепна:

— Не им отне много време.

В залата настъпи тишина и един пристав доведе заседателите. Техният говорител подаде писменото решение на пристава, който го връчи на съдия Сийрайт. Той обяви: