Майкъл Конъли - Боговете на вината

— Да го видим пак.

Пуснах целия клип в реално време, като държах показалката върху мъжа с шапката.

— Какво друго ви направи впечатление в този запис, господин Хенсли? — попитах след това.

— Ами, първо, че той със сигурност е наясно, че има камери — каза Хенсли. — Така и не видяхме лицето му заради шапката. Освен това знае къде да седне, как да носи шапката, за да не бъде разпознат. Наистина загадъчен човек.

Опитах се да потисна усмивката си. Хенсли бе идеалният свидетел — прям и честен. Но дори не се бях надявал да нарече човекът с шапката „загадъчен“. Просто чудесно!

— Да обобщим, господин Хенсли. Днес ни казахте, че Глория Дейтън е влязла в хотела вечерта на единайсети ноември и се е качила на осмия етаж, където вероятно е почукала на вратата на стая, в която не е имало никого. Прав ли съм?

— Да, прав сте.

— И когато е слязла във фоайето и е тръгнала да излиза от хотела, е била последвана от „загадъчен човек“, който не е служител на вашия хотел. Нали така?

— Точно така.

— И два часа по-късно е била мъртва.

Форсайт направи блед опит да възрази, тъй като съм задал въпрос, който бил извън обсега на знания и компетентност на Хенсли.

Легоу прие възраженията му, но това нямаше значение.

— Нямам повече въпроси — казах.

Форсайт стана, за да разпита свидетеля, но след това за моя изненада каза:

— Ваша Чест, обвинението този път няма въпроси.

Сигурно бе решил, че най-доброто измъкване от провала със „загадъчния човек“ е да не обръща внимание, да не придава достоверност на казаното, да се държи все едно то няма значение. А след това да се оттегли с Ланкфорд и двамата да измислят някакъв отговор.

Моят проблем беше, че не исках да призовавам друг свидетел, а беше още четири и десет, вероятно твърде рано за съдията да обяви край на заседанието. Отидох до парапета зад нашата банка, наведох се и прошепнах на Сиско:

— Кажи ми нещо.

— Какво да ти кажа? — попита той.

— Направи се, че ми казваш нещо за следващия свидетел и поклати глава.

— Ама ние нямаме друг свидетел, освен ако не искаш да отида до хотела, където сме скрили Бъдуин Дел, и да го доведа.

Той поклати глава, идеално си изигра ролята, след това продължи:

— Но е четири и десет и докато се върна, ще е станало пет.

— Именно.

Кимнах и се върнах на банката си.

— Господин Холър, можете да призовете следващия свидетел — каза съдията.

— Ваша Чест… аз… не съм съвсем готов със следващия свидетел. Мислех, че господин Форсайт ще зададе поне няколко въпроса на господин Хенсли, а след това вече ще е станало четири и половина или пет.

Тя се намръщи.

— Не ми харесва да приключваме по-рано. Казах ви го още в началото на процеса. Казах ви да си подготвите достатъчно свидетели.

— Разбирам, Ваша Чест. Имам свидетел, но той е в хотел на двайсет минути оттук. Ако искате, мога да пратя детектива ми…

— Не ставайте глупав. Той ще пристигне почти в пет. Ами господин Ланкфорд? Той също е в списъка ви.

Погледнах към Ланкфорд и се направих, че обмислям дали да го призова. След това се обърнах пак към съдията.

— Не съм готов днес за господин Ланкфорд, Ваша Чест. Може ли просто да приключим за днес и да наваксаме загубеното време, като скъсим почивките през следващите два дни?

— И да накажем съдебните заседатели, защото не сте подготвен? Не, няма да стане така.

— Съжалявам, Ваша Чест.

— И трябва. Закривам заседанието за днес. Започваме отново в утре в девет сутринта. Съветвам ви дотогава да сте подготвен, господин Холър.

— Да, Ваша Чест.

Станахме, докато съдебните заседатели се изнизваха навън. Андре трябваше да се подпре на мен, за да се изправи.

— Добре ли си? — попитах го.

— Добре съм. Справи се чудесно днес, Мики. Наистина чудесно.

— Да се надяваме, че е така.

Приставите дойдоха да го вземат. Щяха да го отведат в съдебния арест, където щеше да свали големия му вече костюм и да облече отново оранжев гащеризон. След това щяха да го качат на буса и да го откарат обратно в Мъжкия централен затвор. Ако се забавеха, той можеше да пропусне вечерята и да си легне гладен.

— Само още няколко дни, Андре.

— Знам. Държа се.

Кимнах и те го отведоха. Гледах как го извеждат през металната врата.

— Направо да се просълзиш!

Обърнах се. Беше Ланкфорд. Беше дошъл до банката на защитата. Погледнах покрай него към Форсайт. Прокурорът стоеше до масата си и се опитваше да натъпче дебело тесте папки в малката си чанта. Изобщо не ни забелязваше с Ланкфорд. Съдебната зала зад него беше празна. Лорна бе отишла да вземе колата. Един от хората на Мойя бе тръгнал след нея, а другият бе вече в коридора и ме чакаше. Сиско и Дженифър също бяха излезли.