Майкъл Конъли - Боговете на вината

— Така си е, Ланкфорд — казах. — И знаеш ли защо? Защото това е невинен човек, а тук няма много такива.

Вдигнах ръка, за да покажа, че се шегувам.

— Но, разбира се, ти го знаеш по-добре от всеки друг, нали? Имам предвид, че е невинен.

Ланкфорд поклати глава все едно не разбира какво му говоря.

— Наистина ли мислиш, че ще го отървеш, като изградиш защитата си върху загадъчния човек?

Усмихнах се и започнах да си събирам папките и записките в куфарчето.

— Всъщност наричаме тази тактика „котка с шапка“. И повярвай ми, действа безотказно.

Той не отговори. Аз спрях да събирам книжата си и го погледнах.

— 1ER5676.

— Какво е това? Телефонният номер на майка ти ли?

— Не, Ланкфорд, това е номерът на колата ти.

Видях как за частица от секундата нещо в очите му трепна. Осъзнаване или може би страх. Не спрях дотук, импровизирах, следвах инстинктивно пътека към непозната цел.

— Градът е пълен с камери. Трябвало е да се отървеш от табелата с регистрационния номер преди да тръгнеш да я следиш. А следващият свидетел, който съдията искаше да призова днес? Той ще донесе видеозапис, правен извън хотела, и ще посочи, че ти си котката с шапката.

Този път промяната в очите на Ланкфорд не беше мимолетна. Погледът му беше зъл като на приклещено животно.

— И ще трябва да обясняваш на съдебните заседатели защо си следил Глория Дейтън преди да бъде убита и преди да се захванеш с това дело.

Изведнъж Ланкфорд рязко се хвърли към мен, хвана вратовръзката ми и пробва да ме издърпа за нея от банката. Но тя се откачи от яката ми и той залитна назад.

— Хей! Какво правите?

Форсайт ни беше забелязал. Ланкфорд се овладя и погледна към прокурора.

— Нищо.

Спокойно взех вратовръзката си от Ланкфорд, който беше с гръб към Форсайт. Гледаше ме с потъмнели и изцъклени очи. Започнах да си закачам вратовръзката, наведох се напред и прошепнах:

— Ланкфорд, ще рискувам и ще кажа, че според мен ти не си убиец. Предполагам, че си се забъркал в нещо много по-голямо от теб и са те притиснали. Използвали са те. Ти си я открил по поръчка на някой, а той е свършил останалото. Може би си знаел какво ще се случи, може би не. Но което и от двете да е, наистина ли ще вкараш невинен човек в затвора заради това?

— Майната ти, Холър. Клиентът ти е отрепка. Всичките ти клиенти са такива.

Форсайт се приближи към нас.

— Тръгвам си. Пак ви питам — има ли някакъв проблем? Трябва ли да остана и да ви наглеждам като бавачка?

Никой от нас не откъсваше поглед от другия, за да се обърне към прокурора.

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Просто обяснявам на… детектива ви Ланкфорд причината да нося вратовръзки с клипс.

— Очарователно. Приятна вечер.

— Приятна вечер.

Форсайт излезе през портичката и тръгна по централната пътека на празната съдебна зала. Продължих разговора си с Ланкфорд от там, където ни бяха прекъснали.

— Имаш по-малко от двайсет и четири часа да решиш как ще отиграеш това. Утре с приятелчето ти Марко е свършено. Може да те завлече и теб или пък да покажеш малко ум и да се спасиш. Винаги има начин, нали знаеш.

Ланкфорд бавно поклати глава.

— Нямаш представа какви ги дрънкаш, Холър. Както винаги. Не знаеш с кого си имаш работа. Всъщност нямаш никаква шибана информация.

Кимнах, все едно признавах, че ме е сложил на мястото ми.

— Е, до утре тогава.

Потупах го по рамото, все едно си взимах довиждане с добър приятел.

— Не ме докосвай — каза той.

По нареждане на Лорна Сиско донесе вино и пица от „Моца“ в заседателната ни зала, в която се бяхме събрали да обсъдим съдебното заседание. Лорна каза, че било задължително, защото за първи път след две седмици процес и повече от седем месеца подготовка изглеждало, че имаме какво да празнуваме.

Не очаквах празненство, преди делото да е завършило, но по-голямата изненада бе да видя Адвоката, седнал на инвалидна количка в края на масата. На облегалката му бе окачена кислородна бутилка и той щастливо дъвчеше парче пица.

— Кой те докара пък теб? — попитах.

— Твоето момиче — каза Адвоката и посочи с пицата към Дженифър. — Спаси ме от онези мъчители. И то съвсем навреме.

Вдигна наздравица с парчето пица, което стискаше в двете си кокалести бледи ръце.

Кимнах и огледах всички. Сигурно нежеланието ми да празнувам се бе изписало на лицето ми.

— Хайде де, най-накрая един добър ден — каза Лорна и ми подаде чаша червено вино. — Наслади му се.

— Ще му се насладя, когато всичко свърши и напишем на дъската „оправдателна присъда“ — отвърнах.