Джон Гришам - Рекетьорът

В един и половина пилотът съобщава, че е време да се качваме, и ние пропълзяваме на борда на един Лиърджет 35, който е почти два пъти по-малък от чалънджъра, с който неотдавна аз и Нейтън имахме удоволствието да пътуваме до Ямайка. В този вероятно може да се поберат шестима човека, но едрите мъже ще са съвсем плътно един до друг. Няма тоалетна, а само гърне за спешни случаи под седалката. Много е тясно, така да го кажем, но на кого му пука? Значително по-евтино е, отколкото с голям самолет, а времето е същото. Аз съм единственият пътник и бързам.

Макс Болдуин е на борда с изрядни документи. Малкълм Банистър окончателно излиза в пенсия. Сигурен съм, че от граничните власти в крайна сметка ще съобщят на някого от ФБР и след известно чудене и маене той ще осведоми шефа си. Ще се чешат по главите и ще недоумяват какви ги върши Болдуин, каква е тази история с частните самолети, защо харчи толкова много пари? Много въпроси, но главният си остава един и същ: какво прави той, по дяволите?

Няма да имат никаква представа, освен ако не им кажа.

Докато се отдалечаваме от терминала, бързо преглеждам имейла до Мъмфри и Уестлейк и натискам „Изпрати“.

Днес е двайсет и осми юли. Преди четири месеца напуснах „Фростбърг“, а преди два месеца излязох от Форт Карсън с ново лице и с ново име. Докато се опитвам да си припомня последните седмици и да ги осмисля, започвам да се унасям. На височина дванайсет хиляди метра вече спя дълбоко.

Два часа по-късно ме събужда турбуленция. Поглеждам през прозореца. Лятната буря подмята малкия самолет. Един от пилотите се обръща и успокоително ми прави знак с вдигнати палци — всичко е наред. Щом казваш, приятел, сигурно е така.

След броени минути небето отново е спокойно, бурята е останала зад нас и аз съзерцавам красивите води на Карибите. Според екранчето на отвесната преграда пред мен скоро ще минем над Сейнт Кроа от Вирджинските острови.

Долу има толкова много красота и такова разнообразие. Докато бях в библиотеката, държах скрит един пътеводител на „Фодор“ за Карибите — дебела книга с трийсетина цветни снимки, карти, списъци с неща, които можеш да правиш, и кратка история на всички острови. Мечтаех си някой ден да съм на свобода, сам с Ванеса, ние двамата на малка платноходка, да обикаляме от остров на остров напълно и безгранично свободни. Не умея да плавам и никога не съм имал лодка, но това се отнася за Малкълм. Днес Макс започва нов живот на четирийсет и три години и ако иска да си купи малка яхта, да се научи да плава и до края на живота си да обикаля островите, кой може да го спре?

Самолетът леко се разтърсва, когато оборотите на двигателите намаляват. Наблюдавам как капитанът отпуска дроселите. Започваме дълго спускане. До вратата има малък хладилник, от който си изваждам една бира. Прелитаме над Невис и Сейнт Китс в далечината. Тези два острова също имат привлекателни банкови закони и известно време ги обмислях като възможност, докато бях във „Фростбърг“ и разполагах с предостатъчно време за проучването си. Мислех си и за Каймановите острови, но научих, че са вече гъсто застроени. Бахамите са твърде близо до Флорида и са пълни с американски агенти. Пуерто Рико е свободно присъединила се към САЩ територия, затова изобщо не съм я включвал в списъка си. В Сейнт Бартс се образуват задръствания по пътищата. На Вирджинските острови има твърде голяма престъпност. На Ямайка в момента се намира Нейтън. Избирам Антигуа за първа база на действията си, защото там живеят седемдесет и пет хиляди човека и почти всички са чернокожи като мен, така че не е пренаселено, но не е и пусто. Планински остров с повече от триста шейсет и пет плажа, по един за всеки ден от годината, поне така пише в брошурите и по уебсайтовете. Избирам Антигуа, защото банките тук са прочути с гъвкавостта си и се знае, че си затварят очите. Ако по някаква причина островът не ми хареса, веднага ще се махна. Има толкова много други места.

Стоварваме се тежко на пистата и спираме със скърцане. Капитанът се обръща и се извинява безмълвно. Пилотите много се гордеят с плавното приземяване, затова на него сигурно му е неудобно. Не ме интересува. Единственото важно нещо сега е да изляза безопасно от самолета и да вляза безпрепятствено в страната. На частния терминал има още два джета и за късмет един голям току-що кацна. Поне десетина американци по ризи и сандали са се запътили към сградата за обработка на документите. Позамотавам се, за да остана след тях. Докато имиграционните и митническите служители си вършат работата, установявам, че няма скенери за частните пътници и багажа им. Отлично! Сбогувам се с пилотите. Пред малката сграда наблюдавам как другите американци натоварват багажа си в микробуса, който ги очаква, и потеглят. Сядам на пейката, докато дойде таксито ми.