Томас Харис - Черна неделя

Ливанците заплашваха разрешителното, а партизаните — живота му. Когато товареше в Бейрут, Тир или Тобрук, трябваше да плаща и на двете страни. Не толкова на партизаните, колкото на шибаните ливански митничари.

В момента опасността идваше от партизаните. Знаеше, че е осъден от мига, в който Хасан го свари при сандъците. Фазил и приятелчетата му щяха да го погнат, щом се върнеше в Бейрут. Може би ливанците се бяха поучили от крал Хюсеин и щяха да изтласкат партизаните. Тогава щеше да плаща само на едните. Беше му писнало. „Заведи го там.“ „Докарай оръжие.“ „Дръж си устата.“ Знам как да си държа устата, мислеше Лармосо. Ухото ми не е на това дередже от остър бръснач. Навремето откри магнитна мина; закрепена за борда на „Летиша“, готова за взривяване, ако откаже да изпълни исканията на партизаните.

Лармосо беше едър, космат мъж, от чиято телесна миризма се насълзяваха дори очите на екипажа. Пружината на леглото му беше провиснала почти до пода от огромната тежест. Отвори със зъби нова бутилка бира и продължи да обмисля положението докато пиеше, с очи, забити в корицата на италианско списание, залепена на стената до главата му, изобразяваща хетеросексуално анално сношение.

След малко вдигна статуйката на Божията майка от пода до леглото и я положи върху гърдите си. Беше леко обезобразена от ножа, с който я беше чоплил, преди да разбере какво представлява.

Лармосо знаеше три места, където можеше да превърне експлозивите в пари. В Маями имаше един кубински емигрант с повече пари, отколкото мозък. В Доминиканската република друг чудак плащаше с бразилски крузейрос за всичко, което можеше да гърми или избухва. Третият евентуален клиент беше американското правителство.

Естествено, в последния случай щеше да получи възнаграждение плюс допълнителни преимущества. Митническите власти на САЩ можеха да забравят някои свои предразсъдъци.

Лармосо беше отворил сандъците, защото искаше да хване на въдицата вносителя Бенджамин Музи, който би се откупил от него с много пари. Трябваше все пак да знае стойността ма контрабандата, за да пресметне колко да иска. Досега Лармосо не беше си тикал носа в товарите на Музи, но бе чул настойчиви слухове, че Музи смята да прекрати бизнеса си в Близкия изток, а това би довело до рязко спадане на собствените му незаконни доходи. Този курс можеше да се окаже последната пратка на Музи и Лармосо искаше да измъкне колкото може повече.

Беше очаквал да намери огромно количество хашиш — стока, която Музи често купуваше от източници в Ал Фатах. Вместо това откри пластични експлозиви и тогава отгоре му се нахвърли Хасан и посегна към пистолета си като глупак. Пластичните експлозиви бяха сериозна работа, не приличаха на обикновените наркотици, за които приятелите можеха да се попритиснат един друг.

Лармосо се надяваше Музи да уреди проблема с партизаните и да получи някаква печалба и за себе си. Но щеше да побеснее, че е пипал сандъците.

Ако Музи не искаше да му помогне, ако откажеше да платя на Лармосо и да уреди въпроса с партизаните, Лармосо щеше да задържи експлозивите и да ги продаде другаде. По-добре богат, отколкото беден беглец.

Но най-напред трябваше да инвентаризира стоката, с която разполагаше, за продан и да се отърве от някои боклуци в трюма.

Лармосо знаеше, че умело е улучил Хасан. Беше му осигурил бавна смърт. Реши да го сложи в чувал, да го потопи в пристанището на Понта Делгада, докато на борда е само пазачът при котвата, и да го хвърли в дълбоките води, след като напуснеха Азорските острови.

Мухамад Фазил всеки час проверяваше дали е получена телеграма в бейрутската поща. В началото се надяваше, че телеграмата на Хасан от Азорските острови просто се е забавила. Досега телеграмите бяха пристигали до обяд. Общо три — от Багдад, Тунис и Лисабон, разположени по маршрута на кораба на запад. Думите във всяка от тях се различаваха, но значеха едно и също — експлозивите бяха непокътнати. Следващата трябваше да гласи: „Днес мама е много по-добре“ и да е подписана „Хосе“. В Шест вечерта телеграмата още не беше пристигнала и Фазил отиде на летището. Носеше документите на алжирски фотограф и изкормена камера, съдържаща револвер „Магнум“ калибър 357. За всеки случай Фазил си беше направил резервация още преди две седмици. Знаеше, че най-късно в четири следобед на следващия ден ще пристигне в Понта Делгада.

Когато в ранното утро на втори ноември „Летиша“ мина покрай Санта Мария, капитан Лармосо освободи старшия помощник от смяна. Заобиколи от югозапад малкия остров и пое на север към Сан Мигел и пристанището на Понта Делгада.