Томас Харис - Черна неделя

Ушите на Фазил звънтяха и трябваше да минат няколко минути, преди да долови дрезгавия шепот от предното отделение.

— Фазил! Фазил!

Партизанинът освети с фенерче отделението, малки крака затрополиха, уплашени от яркия лъч. Фазил го задържа върху кървавата дупка, останала от лицето на Лармосо, легнал по гръб в смъртта си, и влезе.

Коленичи и взе в ръце разръфаната от плъховете глава на Али Хасан. Устните му се движеха.

— Фазил.

— Справи се добре, Хасан. Ще извикам лекар.

Фазил виждаше, че положението му е безнадеждно.

Хасан, подпухнал от перитонит, беше отвъд спасението. Но Фазил можеше да отвлече някой лекар половин час преди отплаването на „Летиша“ и да го принуди да дойде. Щеше да го убие, когато излезеха в открито море, преди да стигнат Ню Йорк. Хасан го заслужаваше. Беше въпрос на хуманност.

— Хасан, ще се върна, след пет минути с лекарства от аптечката. Ще ти оставя светлината.

Слаб шепот.

— Изпълних ли дълга си?

— Напълно. Дръж се, стари приятелю. Ще ти донеса морфин, а после ще отида за лекар.

Фазил опипваше с крака пътя си в тъмния трюм, когато пистолетът на Хасан гръмна зад гърба му. Спря се и опря глава в студената стена на кораба.

— Ще ми платите за това — изсъска той.

Обръщаше се към хора, които не беше виждал.

Старецът, който пазеше котвата, още беше в безсъзнание. Отзад на главата му имаше голям оток от удара на Фазил. Фазил го завлече в каютата на старшия помощник и го сложи на леглото. Седна да помисли.

Според първоначалния план сандъците трябваше да се получат в пристанището на Бруклин от вносителя Бенджамин Музи. Нямаше начин да научи дали Лармосо се е свързал с Музи и дали го е убедил да участва в предателството. Музи трябваше да бъде ликвидиран при всяко положение, тъй като знаеше твърде много. Митническите власти щяха да се заинтригуват от отсъствието на Лармосо. Щяха да задават въпроси. Екипажът едва ли знаеше какво има в сандъците. Ключовете на Лармосо висяха на ключалката на отделението, в което беше убит. Сега бяха в джоба на Фазил. Ясно беше, че експлозивите не бива да влизат в нюйоркското пристанище.

Старшият помощник Мустафа Фавзи беше разумен и не особено смел човек. В полунощ, когато се върна на кораба, Фазил проведе кратък разговор с него. В едната си ръка държеше голям черен револвер. В другата размахваше две хиляди долара. Заинтересува се за здравето на майката и сестрите на Фавзи, които живееха в Бейрут, и намекна, че то силно зависи от поведението му. Работата се уреди лесно.

Когато телефонът в къщата на Майкъл Ландър иззвъня, беше шест часът вечерта стандартно източно американско време. Майкъл работеше в гаража и вдигна телефона, инсталиран там. Далия бъркаше боя в тенекиена кутия.

По пукането и пращенето Ландър разбра, че ги търсят от много далеч. Беше мъж с приятен тембър и британски акцент, подобен на този на Далия. Поиска да говори със „стопанката на дома“.

Далия за секунда отиде до телефона и започна доста отегчителен разговор на английски за роднини и недвижими имоти. За около двайсет секунди разговорът премина на бърз като картечница арабски жаргон.

Далия се извърна от телефона, като закриваше слушалката с ръка.

— Майкъл, ще трябва да разтоварим експлозивите в морето. Можеш ли да намериш кораб?

Умът на Ландър работеше трескаво.

— Да. Обясни му добре мястото на срещата. Шейсет и четири километра право на изток от фара Барнгат, половин час преди залез. Ще установим визуален контакт при последните лъчи на слънцето и веднага след мръкване. Ако вятърът е над пет бала, срещата да се отложи точно с двайсет и четири часа. Кажи му да ги разпредели в пакети, които да могат да се носят от един човек.

Далия поговори бързо в телефона и го затвори.

— На дванайсети, във вторник — обяви тя. Гледаше го с любопитство. — Майкъл, много бързо измисли всичко.

— Не, не съм — отвърна Ландър.

Първото нещо, което Далия научи, беше да не го лъже. Щеше да е голяма глупост, все едно да програмира компютър с полуистини, а да очаква точни отговори. Освен това той неизменно познаваше, дори когато й се искаше да излъже. Сега се радваше, че му се беше доверявала от самото начало на работата по внасянето на експлозивите.

Слушаше я внимателно, докато му разказа какво се беше случило на кораба.

— Смяташ ли, че Музи е открехнал Лармосо?

— Фазил не знае. Не е успял да разпита Лармосо. Трябва да приемем, че Музи е виновен. Не можем да си позволим обратното, нали, Майкъл? Ако Музи се е осмелил да разбере какво съдържа пратката, ако е възнамерявал да задържи аванса ни и да продаде експлозива другаде, значи ни е продал на местните власти. Би следвало да го направи за собствена защита. Но дори и да не ни е предал, трябва да го очистим. Знае прекалено много, а освен това те е виждал. Би могъл да те разпознае.