Томас Харис - Черна неделя

— Можеш ли на своя глава да наредиш на митническите власти да бъдат нащрек?

— Вече го направих. Това е най-силният ни коз. За голямо начинание вероятно ще трябва да внесат бомбата отвън, ако изобщо става дума за бомба. През последните две години имахме три малки експлозии, свързани с движението Пети юли. И трите бяха в израелски служби в Ню Йорк. От тях…

— Един път са използвали пластичен експлозив, другите два пъти — динамит — довърши Кабаков.

— Точно така. Не пропускаш нищо, както виждам. Очевидно тук не разполагат с голямо количество пластични експлозиви, иначе нямаше да се размотават с динамита и да се самовзривяват при опитите да го извлекат от нитроглицерин.

— Движението Пети юли гъмжи от аматьори. Наджир не би им поверил такова нещо. Снаряженията положително нямат нищо общо с тях. Ако все още не са тук, ще ги внесат. — Израелецът се изправи и отиде до прозореца. — Значи американското правителство ще ми предостави досиетата си и ще нареди на митническите власти да внимават за пътници с бомби. Това ли е всичко?

— Съжалявам, майоре, но не знам какво друго бихме могли да направим при информацията, с която разполагаме.

— Съединените щати биха могли да потърсят нови съюзници в лицето на Египет, който да притисне Кадафи. Той финансира Черния септември. Копелето ги награди с пет милиона долара от държавната хазна за мюнхенските убийства. Би могъл да им нареди да спрат, ако Египет го притисне достатъчно силно.

Полковник Муамар Кадафи — ръководител на либийския Революционен команден съвет, отново ухажваше Египет в опита си да изгради солидна енергийна база. В момента би се поддал на натиск от египетска страна.

— Държавният департамент няма да се меси — заяви Корли.

— Значи разузнаването на САЩ не смята, че наистина се канят да ударят тук. Така ли?

— Точно така — уморено отвърна Корли. — Смятат, че арабите няма да посмеят.

По същото време товарният кораб „Летиша“ пресичаше двайсет и първия меридиан на път за Азорските острови и Ню Йорк. В най-дълбокия му трюм в заключено отделение пътуваха, шестстотин килограма пластичен експлозив, опакован в сиви сандъци.

До сандъците, в непрогледния мрак на трюма, почти в безсъзнание лежеше Али Хасан. Огромен плъх се бе покачил на стомаха му и се придвижваше към лицето му. Хасан лежеше там вече трети ден, застрелян в корема от капитан Кемал Лармосо.

Плъхът беше гладен, но не и прегладнял. В началото стенанията на Хасан го бяха уплашили, но сега чуваше само плитко, хрипливо дишане. Стоеше върху корясалия, зейнал стомах и душеше раната, сетне тръгна напред по гърдите.

Хасан усещаше ноктите му през ризата. Трябваше да изчака. В лявата си ръка стискаше железния прът, изтърван от капитан Лармосо, когато Хасан го изненада при сандъците. В дясната държеше автоматичния „Валтер“, който беше извадил прекалено късно. Не биваше да стреля сега. Някой можеше да чуе. Предателят Лармосо трябваше да мисли, че е умрял, когато отново влезеше в трюма.

Носът на плъха почти докосна брадата на Хасан. Мустачките му потрепнаха от затрудненото дишане на ранения.

Хасан с всичка сила удари с пръта през гърдите си и усети как засегна плъха. Той заби нокти в тялото му, скочи от него и лапите му затропаха по металния под.

Изминаха няколко минути. Хасан чу леко шумолене. Стори му се, че идва от вътрешната част на крачола му. От кръста надолу тялото му беше безчувствено и изпита благодарност за това.

Изкушението да се самоубие го мъчеше през цялото време. Имаше сили да вдигне „Валтер“-а до главата си. Щеше да го направи веднага щом се появеше Мухамад Фазил. Но дотогава трябваше да охранява сандъците.

Хасан не знаеше от колко време лежи в мрака. Чувстваше, че този път ще изгуби съзнание само след няколко минути, и се опита да мисли. Когато завари Лармосо да наднича в сандъците, бяха на малко повече от три дни път от Азорските острови. Ако Мухамад Фазил не получеше очакваната на втори ноември телеграма, подписана от Хасан, щеше да има два дни за действие, преди „Летиша“ да отплава отново. Азорските острови бяха последната им спирка преди Ню Йорк.

Фазил ще направи нещо, мислеше Хасан. Няма да го подведа.

Всеки удар на стария дизелов двигател на „Летиша“ караше пода под него да вибрира. Пред очите му плуваха червени вълни. Напрегна се да чуе двигателя, стори му се, че долавя пулса на Аллах.

На двайсет метра над трюма, където лежеше Хасан, капитан Лармосо отдъхваше в каютата си, пиеше бира „Сапоро“ и слушаше новините. Ливанската армия и партизаните отново се биеха. Добре, реши той, нека сърбат лайната.