Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Чувстваш ли се виновен?

— По дяволите, Бет, кой не би се чувствал?

— Това е много здрава реакция.

— О, не…

Бет Гарнър отбеляза нещо в досието на Ник, отворено на писалището пред нея. Пишеше с красиви малки букви.

— А иначе как вървят нещата, Ник? Как живееш? Имаш ли смущения в съня, или нещо такова?

— Всичко е наред. Нали ти казах… толкова добре, колкото…

— Колкото?

— Колкото може да бъде, когато имаш професия като моята и шефовете непрекъснато те преследват, сякаш си напълно побъркан.

— Знаеш, че не те мисля за такъв. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — каза Кърън спокойно. И беше истина. Не заради бялата престилка и дипломата, а понеже за него тя беше преди всичко приятелка.

— Какво става с личния ти живот, Ник? Има ли нещо, което да споделиш? Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Личния ми живот ли… А, искаш да кажеш сексуалния ми живот! Сексуалният ми живот си го бива… — тук Ник направи пауза и се усмихна. Наистина нямаше причини да я лъже. — Сексуалният ми живот е пълна мизерия, откак престанах да се виждам с теб — освен по служба. — Той вдигна ръката си с длан към нея. — Виждаш ли, вече имам мазоли.

— Държиш се като дете, Ник.

— Е, може би наистина. Извинявай, Бет.

— А пиенето? Престана ли с алкохола?

— От три месеца — заяви той. За човек с тежка пристрастеност към „Джак Даниелс“ действително беше постижение да остане сух три месеца.

— Наркотици?

— Не.

— Кокаин?

— Никакъв кокаин! — заяви той решително. — Бет, аз се претрепвам от работа. Нямам време за такива неща. Дори не пуша вече.

Тя се усмихна. Когато един не човек, а котел под налягаме с професия като котел под налягане не пуши, това вече означава изключителен самоконтрол.

— И как е?

— Гадост — отвърна кратко Ник. Беше тук цели петнадесет минути и ставаше все по-раздразнителен. Искаше да се махне, обратно на улицата, да открие кой е накълцал Джони Боз. Работата го стимулираше като наркотик.

— Е, Бет, би ли информирала Вътрешния отдел, че съм редовен, ни повече, ни по-малко от всяко шибано стандартно ченге… И би ли ме пуснала да си вървя.

Бет Гарнър не бързаше да отговори. Да прекрати сеансите с него означаваше да не го вижда вече, но професионално погледнато, тя не можеше да настоява за тяхното продължаване. Ник изглеждаше като всеки нормален полицейски детектив, ако наистина има такова нещо „нормален“ детектив от отдел „Убийства“.

— Ще направя доклада си за Вътрешния отдел.

— И какво?

— Ще ги информирам, че си едно напълно нормално шибано стандартно ченге. Как ти звучи?

Кърън се усмихна широко.

— Благодаря ти, Бет.

И тръгна да си върни.

— Ти още ми липсваш, Ник — рече Бет Гарнър. Каза го тихо, достатъчно тихо и той можа да се престори, че не е чул.

Бюрократичните несгоди на Ник не бяха свършили за този ден. След като остави Бет Гарнър, той слезе четири етажа по-долу, от тишината на администрацията в проглушителния хаос на детективските бюра. Завари обичайното кротко безумие от звънящи телефони, тракащи машини и заядливи детективи, които тормозеха заподозрените и самите себе си. Контролът върху убийствата в такъв щур град като Сан Франциско не е подходящо занимание за любителите на тихите работни кътчета. Всъщност Кърън обичаше едва овладяната анархия в бюрото и приемаше шумната бъркотия за своя естествена среда. Днес обаче тя го подразни, понеже отразяваше безпокойството, което изпитваше той самият: убийството на Джони Боз, очевидните симпатии на Бет Гарнър, тънката усмивка и знаещите очи на Катерин Трамел.

Гюс Моран го посрещна с друга неприятна новина. Възрастният детектив се надигна при появата му.

— Талкът е при Уокър.

— Страхотно.

— Продължава да наблюдава, ако питаш мен. Не е наблюдавал достатъчно тази сутрин.

— Нали ти сам каза, че е шибан наблюдател.

— Как беше при добрата госпожа доктор?

— Още й липсвам…

Гюс отвори вратата към офиса на Уокър.

— Ей, това момиче много се връзва!

Навалицата в бюрото на шефа на отдел „Убийства“ почти не се различаваше от стълпотворението на ченгета в спалните покои на Джони Боз. Хариган и Ендрюс бяха прекарали деня в събиране на данни за частния живот на Боз, за сделките, приятелите, враговете му. Имаха и резултатите от огледа на местопроизшествието и очакваха сега Моран и Кърън, за да блеснат с всичките си знания. Уокър изглеждаше твърде напрегнат и изнервен, но понеже сам бе настоял Ник да спази часа си при Бет Гарнър, нямаше никакви основания да се оплаква от закъснението му. Талкът не бе загубил нищо от високомерното си спокойствие.