Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Гюс не се разгневяваше лесно, но държанието на Катерин Трамел започна да го дразни.

— Чуйте, мис, бихме могли да свършим това и в града, щом не искате иначе.

Тя отвърна невъзмутимо:

— Добре, кажете ми правата и ме арестувайте. Тогава ще дойда с вас в града.

Не беше предизвикателство, а равнодушно съобщение. Ник имаше чувството, че по някакъв тайнствен начин Катерин Трамел би се изплъзнала, ако се опитат да я задържат.

— Мис Трамел…

— Или ме арестувайте, както се полага, или…

— Или? — възмути се Гюс. — Какво или?

— Или — продължи Катерин — се измитайте! — Обърна отново към тях синия си поглед и прибави спокойно: — Моля!

Сред полицаите в Сан Франциско имаше такива, които смятаха, че Кърън и Моран са склонни да действат твърде припряно, да реагират твърде пресилено в някои ситуации и да вършат глупости. Но дори и те не биха си позволили да арестуват Катерин Трамел. Нямаха нищо, нито доказателства, нито улики, нито сериозни подозрения. Нямаха и най-смътна идея, такава загадка беше за тях тази жена. Ето защо последваха съвета й. Изметоха се.

Бяха намалили разстоянието до града с петнадесетина мили, когато най-сетне Гюс проговори:

— Мило девойче, няма що!

Ник положи всички усилия да бъде точен за часа си при психиатъра. Гюс пришпори цивилното полицейско возило с пълна газ по шосе номер 101, профуча като подивял по Голдън Гейт Бридж, проклинайки шофьорите, задръстили моста при Марни, и стеснението на пътя при Пресидио. Обаче разстоянието от Стинсън Бийч до полицейското управление не е малко и часовникът показваше три и петнадесет, когато Ник блъсна вратата на Бет Гарнър, щатен психиатър на департамента.

— Съжалявам, Бет! — каза той, нахлувайки в кабинета й. — Задържаха ме. Наложи се да ходим чак до Стинсън.

Кърън изглежда се притесняваше от закъснението си много повече от самата лекарка. Бет Гарнър беше привлекателна млада жена на около трийсет години и едва от две години в професията. Ник Кърън бе неин стар приятел — пациент и за кратко време любовник. Да поддържа връзка с полицейски детектив, при това картотекиран в собствения й кабинет, противоречеше на правилата на департамента и на професионалната етика, но Кърън имаше почти магнетично излъчване, ореола на истински полицай, онзи особен чар, който бе привлякъл Бет в полицията.

Тя му се зарадва от сърце.

— Как си, Ник?

Кърън познаваше достатъчно психиатрите, за да заподозре, че подобен въпрос не е подхвърлен между другото.

— Това е клопка, Бет. Съвсем добре съм.

— Добре?

— Хайде, Бет, знаеш, че съм добре. Докога, по дяволите, ще ме подлагаш на тези мъчения?

— Това решава Вътрешният отдел — отвърна тя спокойно.

Беше свикнала с възраженията на Кърън. Те почти не се различаваха от реакцията на другите ченгета под нейно наблюдение. Някъде, в душата на всеки полицай е затаено недоверие към психиатрията. Някак унизително им се вижда да говорят с тези „чистачи на души“. Направо кастриращо. Всеки ден градските ченгета ловят откачени по улиците и ги водят в Главното, откъдето ги прехвърлят в щатската болница в Напа, за да бъдат подложени на психиатрично освидетелстване — тогава по какво се различава ченгето в психиатричния кабинет от един прибран на Маркет Стрийт луд, който опява, че е Исус Христос?

— Всичко това са идиотщини — мърмореше Кърън — Аз го знам. Ти го знаеш. Вие направо ме малтретирате.

Бет Гарнър се усмихна с разбиране. Както всеки полицай, Ник гледаше да се окопае зад някой юридически термин, за да се дистанцира от онова, което не обича и от което дори се бои.

— Защо просто не седнеш? Нека поговорим. От това не боли.

Кърън седна, скръсти ръце, но не се предаде:

— Абсолютни идиотщини!

— Да… възможно е, но колкото по-бързо го отметнем, толкова по-скоро ще се отървеш от всичко това. Знаеш много добре, че не аз командвам тук.

— Този, който командва, също е идиот — продължи Кърън.

— Не непременно.

— Това пък какво значи.

— Все едно дали го съзнаваш, или не, но ти си преживял някаква травма след… след оня инцидент.

— Велики боже! Оня инцидент! Защо просто не кажеш както си е? Убийството! Смъртта! Горките туристи, които случайно попаднаха под обстрела на един автоматичен 9-милиметров пистолет, който случайно се намираше в ръката на един детектив от полицейското управление в Сан Франциско. И ти ми говориш за някаква травма? Остави моята травма на мира, какво ще кажеш за травмата да те пречука ченге? Ето това аз наричам травма.