Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Никога преди не бях стрелял.

Всъщност, до тази вечер дори не бях държал пистолет.

Полуавтоматичният колт, четиридесет и пети калибър, лежеше тежко и неудобно в ръката ми. Дръжката му беше груба. Не можех да се прицеля. Но пък той бе достатъчно близо до мен, за да пронижа с куршум гърдите му. Ако не го направех, ако не го убиех сега, нямаше никакво съмнение, че той щеше да ми види сметката. Не бях от неговата класа и двамата го знаехме.

Беше посред нощ и бяхме единствените на двадесетия етаж, вероятно единствените в цялата сграда. Лабиринтът от преградените работни кутийки пред офиса ми бе тъмен. Надали някога вече щях да видя хората, с които работех.

Ръката ми трепереше, но натиснах спусъка.

Ако ме бяхте погледнали само преди няколко дни, щяхте да видите преуспяващ началник в голяма корпорация. Тип с важна служба и красива съпруга. Човек, за когото всичко върви идеално.

Представата ми за опасност бе да си легна, без да си измия зъбите.

А сега си мисля, че мога да не доживея до сутринта.

Къде сгреших? Кога започнах да греша? В първи клас, когато ударих Шон Хърлихи със снежна топка? Или в четвърти, когато бях избран едва трети в отбора?

Не, мога с точност да ви кажа кога започна.

Преди десет месеца.

Добре, аз съм пълен идиот. Колата ми хлътна в канавката, защото се опитвах да направя няколко неща едновременно. Радиото гърмеше силно и шофирах прекалено бързо, тъй като закъснявах, както обикновено. Лявата ми ръка бе на волана, а с дясната траках по клавишите на миникомпютъра, за да си проверя електронната поща. Надявах се, че най-после съм заковал сделка със сериозен клиент. Повечето писма обаче се отнасяха за напускането на районния ни вицепрезидент, който тъкмо се бе преместил в „Сони“. После мобифонът ми звънна. Метнах компютърчето на седалката и грабнах телефона.

По звъненето разбрах, че е жена ми — Кейт, затова не си направих труда да намаля музиката. Реших, че просто ми се обажда, за да разбере кога ще се прибера, та да може да приготви вечерята. През последните няколко месеца бе откачила на тема здравословно хранене — кафяв ориз, водорасли и разни други гадости. Сигурно бяха адски полезни, тъй като вкусът им бе отвратителен. Ала никога не бих споделил мнението си с нея.

Но не се обаждаше за вечерята. Веднага разбрах, че бе плакала, и още преди да каже и дума, знаех защо.

— Димарко се обади — съобщи ми Кейт.

Димарко бе лекарят от бостънския център по инвитро, който се опитваше да ни помогне да заченем дете от около две години. Не възлагах големи надежди, а и не познавах лично човек, заченат в епруветка, затова силно се съмнявах. Смятах, че техниката е подходяща за плазмени телевизори, а не за правене на бебета. Но все пак се почувствах сякаш ме бяха фраснали в корема.

Най-лошото обаче бе какво новината щеше да причини на Кейт. Напоследък бездруго бе ужасно изнервена от инжекциите с хормони. Сега сигурно щеше да изпадне в нервна криза.

— Наистина съжалявам — казах.

— Няма да ни позволят да опитваме цял живот — почти проплака тя. — Пука им само за резултатите, а ние сме пълен провал.

Кейти, това е едва третият ни опит. А и шансът е само около десет процента, нали? Ще продължим да опитваме, бебчо. Това е всичко.

— Какво ще правим, ако пак не се получи?

Сърцето ми се сви от мъката в гласа й.

— Не мога да отида в Калифорния и да пробвам с чужда яйцеклетка. Не мога да мина през всичко това. Дали да не помислим за осиновяване? Джейсън, едва те чувам.

Нямах нищо против осиновяването. А и не съм малоумен, затова реших да намаля музиката. На волана има някакво миниатюрно копче, чието действие все още не бях схванал напълно, затова започнах да натискам различните бутони с палец, но внезапно музиката загърмя още по-силно.

— Кейт — започнах, но в същия миг осъзнах, че колата бе отбила на банкета, а после — вън от пътя.

Пуснах телефона и стиснах волана с две ръце, но бе прекалено късно.

Чу се силен удар. Завъртях волана и скочих на спирачките.

Кошмарно хрущене на метал. Бях отхвърлен напред към волана, после назад. Внезапно колата се обърна на едната си страна. Моторът ръмжеше, колелата се въртяха във въздуха.