Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Не разбираш. „Ентроникс“ току-що ни съобщи, че купува американския бизнес на една холандска компания на име „Майстер“.

— Чувала съм за „Майстер“ — отвърна Кейт с леко раздразнение. — Е, и?

„Роял Майстер Електроникс“ е огромен конгломерат, един от най-сериозните ни съперници. Имаха филиал в Далас, който продаваше същите продукти като нас — плазмени телевизори и монитори и разни подобни.

— Крофърд напуска потъващия кораб. Сигурно знае нещо повече от нас.

Кейт седна и притисна колене към гърдите си.

— Слушай, Джейс, не осъзнаваш ли какво означава това? Сега вече имаш истински шанс.

— Шанс?

— От години си районен мениджър по продажбите. И не мърдаш оттам. Сякаш си се вкаменил на мястото си.

Зачудих се дали не бе решила да се справи с лошата новина за бременността, като се нахвърли на кариерата ми.

— Нищо не се е променило — казах.

— Помисли малко, Джейс. Ако Крофърд е напуснал компанията заедно с шестима от най-добрите продавачи, все някой трябва да заеме местата им, нали? Това е шансът ти да се издигнеш по-нагоре в йерархията.

— Харесвам си работата, Кейт. Не искам да съм вицепрезидент.

— Но заплатата ти вече е достигнала тавана, нали? Никога няма да печелиш повече, отколкото сега.

— Какво имаш предвид? Справям се много добре. Спомни си колко спечелих преди три години.

Тя кимна и прикова очи в мен, сякаш се чудеше дали да каже още нещо.

— Скъпи, онова преди три години бе изключение. Плазмените екрани тъкмо се бяха появили и „Ентроникс“ владееше пазара. Това няма да се случи отново.

— Чакай да ти обясня как стоят нещата, Кейт. Корпорацията е нещо като машина за сортиране на яйца, като типовете на моя възраст са яйцата. Вкарваш ги в различните кутии — за големи, по-големи и гигантски яйца.

— Кое от тях си ти?

— Не искам да съм гигантско яйца. Аз съм си просто продавач.

— Но ако влезеш в управата, ще започнеш да печелиш истински пари, бебчо.

Преди две-три години Кейт редовно ме съветваше как да се изкача по корпоративната стълба, но смятах, че вече се е отказала.

— Типовете от управата никога не напускат офисите си — казах. — Като затворници са. Вечно са по разни събрания и тенът им е кошмарен. Освен това трябва да се подмазват и да се интересуват от политиката на компанията. Не е подходящо за мен. Защо изобщо говорим за това?

— Слушай, ако станеш вицепрезидент, а после генерален управител, скоро ще ръководиш компанията. След няколко години ще печелиш истинско състояние.

Поех си дълбоко дъх и се приготвих да споря, но нямаше смисъл. В подобни ситуации Кейт бе като териер, който отказва да пусне кокала.

Истината бе, че двамата имахме съвсем различни идеи за това какво е състояние. Баща ми беше прост металург в завод в Уорчестър, който произвеждаше тръби за вентилационни системи. Издигна се до бригадир, членуваше в профсъюза на металурзите и дори беше активист. Не беше много амбициозен. Мисля, че бе започнал първата работа, която му бе попаднала, и си бе останал на нея. Но се трудеше усилено, работеше извънредно винаги когато бе възможно, и се прибираше у дома скапан, неспособен да направи друго, освен да се отпусне пред телевизора с бира в ръка. Върховете на два от пръстите на дясната му ръка липсваха. А това винаги ми напомняше колко ужасна бе работата му. Когато татко ми каза, че иска да отида в колеж, за да не ми се налага да работя като него, говореше адски сериозно.

Живеехме на партера на мизерна триетажна къща на улица „Провидънс“ в Уорчестър, чийто циментиран заден двор бе заобиколен от телена ограда. А сега притежавах собствена къща в колониален стил в Белмонт и за мен това бе истинско постижение.

Кейт обаче бе израснала в Уелсли, в къща, по-голяма от общежитието й в „Харвард“. Веднъж бяхме минали с колата покрай бившия й дом. Гигантски каменен замък с ограда от ковано желязо и безкрайни поляни. Дори след като алкохолизираният й баща бе досъсипал семейното богатство с някаква тъпа инвестиция и им се бе наложило да продадат вилата си в Кейп Код и къщата в Уелсли, мястото, където се бяха нанесли, бе поне два пъти по-голямо от сегашната ни къща.

Кейт замълча за момент и се нацупи.

— Джейсън, не искаш да свършиш като Кал Тейлър, нали?

— Това е удар под кръста — отвърнах възмутено.

Кал Тейлър бе шестдесетгодишен и работеше за „Ентроникс“ още от времето, когато бяха продавали транзистори и второкласни телевизори и се бяха опитвали да се конкурират с „Емерсън“ и „Кенуд“. Тейлър служеше като предупреждение на младите. Видът му ме притесняваше, защото представляваше всичко, което тайно се страхувах, че може да ми се случи. С бялата си коса, пожълтелите от никотина мустаци, миризмата на „Джак Даниълс“ и вечния си запас от стари вицове, Тейлър бе личният ми кошмар. Беше смотаняк, успял да се задържи в компанията благодарение на няколкото клиенти, които все още не бе зарязал. Беше разведен, живееше сам и прекарваше почти всяка вечер в кварталния бар.