Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Ох — изстенах. — Май не е чела „Той не си пада по теб“.

Кейт поклати глава и се опита да прикрие усмивката си.

Надигнах се, отидох в банята и глътнах няколко аспирина. После влязох в кухнята и си сипах огромна порция сладолед. Не си направих труда да питам Кейт дали иска, защото никога не ядеше сладолед. Никога не хапваше нищичко, от което може да се надебелее.

Върнах се на канапето и се нахвърлих върху сладоледа. Говорителят ни съобщи:

— Женските се целуват, прегръщат и отъркват гениталиите си в тези на близките си приятелки.

— А какво правят тъпите мъжкари? — попитах възмутено. — Седят на канапето с дистанционното в ръка?

Кейт се вторачи в купата ми.

— Какво е това, сладурче?

— Това ли? — попитах невинно. — Обезмаслен заместител на мляко.

— Знаеш, че няма да е лошо да се откажеш от сладоледа вечер.

— Ама никога не ям сладолед на закуска.

— Знаеш какво имам предвид — каза тя, като докосна плоския си корем.

Аз обаче, макар и само на тридесет години, вече пусках коремче. Кейт можеше да яде каквото си иска, без да качи и килограм. Имаше страхотен метаболизъм. Жените я мразеха заради това и дори аз самият го намирах леко дразнещо. Ако имах метаболизма й, нямаше да ям булгур и водорасли.

— Може ли да гледаме нещо друго? — попитах. — Този филм е прекалено сексуален.

— Джейсън, отвратителен си.

Кейт грабна дистанционното и започна да сменя каналите. Накрая спря на някакво шоу, което ми се стори познато. Беше последният хит на „Фокс“, в който ставаше дума за богати тийнейджъри и семействата им в Санта Барбара. Балове, катастрофи, разводи, наркотици, изневеряващи майки. Шоуто бе творение на баджанака ми Крейг Глейзър, телевизионен продуцент, женен за сестрата на Кейт, Сузи. Крейг й аз се преструвахме, че се разбираме.

— Как можеш да гледаш тая тъпотия? — попитах възмутено и взех дистанционното.

По „Нешънъл Джиографик“ предаваха филм за примитивно амазонско племе, наречено яномамо.

— Трябва да потиснеш враждебността си преди пристигането на Сузи и Крейг следващата седмица — каза Кейт.

— Какво ще ми остане, ако потисна враждебността си? А и Сузи и Крейг нямат представа какво изпитвам към него.

— Напротив, Сузи знае.

— Сигурно и тя храни същите чувства към него.

Кейт повдигна вежди, но не каза нищо.

Загледахме равнодушно предаването. Говорителят, който имаше силен британски акцент, ни съобщи, че яномамо били най-жестокото и агресивно племе в света, прочуто като Свирепия народ. Вечно водели войни, обикновено заради жените, които били прекалено малко на брой.

— Обзалагам се, че това ти харесва, а? — ухилих се. — Войни заради жени.

Кейт поклати глава.

— Изучавах Свирепия народ в един от курсовете ми по феминизъм. Мъжете бият жените си. А пък жените смятат, че колкото повече белези от мачете имат, толкова повече ги обичат мъжете им.

На нощното шкафче на Кейт вечно имаше по някоя феминистка книга. Последната носеше гръмкото заглавие „Полът, който не е единствен“. Въобще не загрявах какво означава това, но слава богу, нямаше да държа изпит.

Кейт започна да се интересува от живота на разни странни племена от Африка и Южна Америка преди няколко години. Вероятно се дължеше на работата й. Работеше за Фондацията по народно и чуждестранно изкуство в Бостън. Отпускаха пари на бедни и бездомни художници и скулптори, чиито произведения изглеждаха сътворени от осемгодишния ми племенник. Но не плащаха добри пари на служителите си. Фондация „Майер“ даваше на Кейт осем хиляди годишно. Очевидно смятаха, че тя би трябвало да си плаща за привилегията да работи за тях. Мисля, че жена ми харчеше за бензин и паркинг повече, отколкото печелеше.

Продължихме да гледаме предаването. Кейт ядеше пуканки, а аз се наслаждавах на сладоледа. Говорителят ни обясни, че момчетата от племето яномамо доказвали мъжествеността си, като убивали някого. Използвали брадви, копия и лъкове. А също и духалки от бамбук, с които изстрелвали отровни стрели.

— Страхотно — отбелязах.

Племето кремирало мъртъвците си, сипвало пепелта в казан супа и я изяждало.

Май не беше чак толкова страхотно.

След като предаването свърши, разказах на Кейт последните новини за районния ни вицепрезидент Крофърд, който тъкмо бе напуснал компанията, отвеждайки със себе си шестима от най-добрите ни продавачи. А това едва не бе опразнило отдела ми.

— Гадна работа — казах. — Страхотна бъркотия.

— Какво говориш? — внезапно се заинтересува тя. — Това е чудесно.