Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Веднага разбрах, че не съм сериозно ранен. Май само си бях натъртил ребрата. Странна работа, незабавно си припомних старите черно-бели шофьорски филми — онези, с които плашеха начинаещите през шестдесетте години, със заглавия като „Последната среща“ и „Механична смърт“. Един от приятелите ми в колежа имаше видеокасета с такъв филм. Гледането му можеше да ти изкара акъла от страх. Не можех да повярвам, че някой би седнал зад волана, след като е гледал „Механична смърт“.

Завъртях ключа, изключих радиото и поседях безмълвно няколко секунди. После взех мобифона от пода, за да се обадя на пътна помощ.

Чух писъците на Кейт.

— Хей — казах тихо.

— Джейсън, добре ли си? — уплашено извика тя. — Какво стана?

— Добре съм, бебчо.

— Джейсън, за бога, катастрофа ли направи?

— Не се тревожи, сладурче. Съвсем добре съм. Всичко е наред. Не се притеснявай.

Четиридесет и пет минути по-късно се появи яркочервен пикал с платформа. Каросерията му бе украсена с огромен надпис „М. Е. Уолш“. Шофьорът се приближи към мен с бележник в ръка. Беше висок, широкоплещест тип с брада катинарче. Широка лента придържаше назад дългата му прошарена коса. Беше облечен в черно кожено яке с емблемата на „Харли Дейвидсън“.

— Кофти работа — отбеляза той.

— Благодаря за помощта — отвърнах.

— Няма проблеми — кимна Харли. — Позволи ми да отгатна. Говорил си по мобифона, нали?

Примигнах, поколебах се за миг и признах засрамено:

— Да.

— Проклетите неща са истинска напаст.

— Така си е — съгласих се.

Да бе, сякаш можех да оцелея без мобифона. Но пък този тип не изглеждаше от хората, които са непрестанно на телефона. Караше пикап и мотор. Вероятно в пикапа имаше радиостанция, тютюн за дъвчене и диск с кънтри музика. И руло тоалетна хартия в жабката. Явно беше човек, който си коси тревата сам и е влюбен в колата си. Човек, който мисли, че последните четири думи от националния химн са: „Господа, стартирайте двигателите си“.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Да, добре съм.

Непознатият паркира пикапа пред акурата ми, спусна платформата и закачи теглича. Стартира мотора и започна да дърпа колата ми от канавката. За щастие, бяхме на доста безлюдно шосе — винаги се връщам от офиса във Фрамингам по краткия път — така че покрай нас не профучаваха прекалено много коли. Забелязах, че от едната страна на пикапа има жълта лепенка с надпис: „Подкрепете войниците ни“, а на предното стъкло друга, която гласеше: „Военнопленник/Изчезнал при акция“. Реших да не критикувам войната в Ирак, тъй като нямах желание този тип да ми прекърши врата с голи ръце.

— Качвай се — подкани ме той.

Каросерията миришеше на застоял цигарен дим и бензин. Таблото бе украсено с лепенка на специалните части. Започвах да изпитвам нежни чувства към войната.

— Имаш ли предпочитания към определен сервиз? — попита ме той.

Едва го чух заради воя на хидравликата на платформата.

Имах близък приятел, откачен на тема коли, но аз самият не можех да отлича карбуратор от карибу.

— Не катастрофирам често — отговорих.

— Не ми приличаш на хората, които вдигат капака на колата или си сменят маслото сами — усмихна се Харли. — Знам един добър сервиз — добави той. — Не е далеч оттук.

Седяхме мълчаливо, а той шофираше внимателно. Направих няколко опита да започна разговор, но ми се стори, че се мъча да запаля мокра клечка кибрит.

По принцип мога да говоря с всеки за всичко — спорт, деца, кучета, телевизия, каквото и да е. Работех като мениджър по продажбите за една от най-големите компании в света, която се съревноваваше със „Сони“ и „Панасоник“. Произвеждахме онези огромни, красиви плазмени телевизори и монитори, за които хората мечтаят. Великолепни продукти. И бях открил, че истински добрите продавачи можеха да започнат разговор с кого ли не. Аз бях един от тях.

Но този тип не искаше да говори и след известно време се предадох. Изпитвах известно неудобство — седях на предната седалка на пикап, шофиран от член на „Ангелите от ада“, бях издокаран в скъп костюм и се опитвах да избегна дъвката или каквото друго бе залепено на мушамената тапицерия. Опипах ребрата си и реших, че няма нищо счупено. Всъщност, почти не усещах болка.

Зазяпах се в лепенките по таблото. Освен онази с емблемата на специалните части, имаше една със знаме с надпис „Тези цветове не избеляват“ и друга, която гласеше: „Специалните части — аз съм мъжът, за когото майка ти те предупреждаваше“.