Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Да — отговори Абдул. — Разбира се. У дома, с децата.

— Това е мой приятел — обясни Харли. — Погрижете се добре за него.

Огледах се и загрях, че говореше за мен.

— Разбира се, Кърт — кимна Абдул.

— Кажи на Джери, че съм идвал тук — заръча Харли.

Зачетох се в стар екземпляр на „Максим“, а шофьорът на пикапа и Абдул влязоха в сервиза. Върнаха се след няколко минути.

— Абдул ще възложи колата ти на най-добрия си монтьор — съобщи ми Харли. — Тук си вършат добре работата. Имат дори компютризирана система за смесване на бои. Чудесна работилница. Оправете се със застраховката, а аз ще закарам колата в сервиза.

— Благодаря ти — казах.

— Добре, Кърт, ще се видим по-късно — кимна Абдул.

Излязох след няколко минути и открих Харли, седнал в пикапа. Двигателят ръмжеше тихо, а той слушаше мача по радиото.

— Къде живееш? — попита ме той. — Ще те закарам до вас.

— Доста далеч съм. Белмонт.

— Вземи си нещата от колата и се качвай.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Плащат ми на час, а не на бройка.

Взех си дисковете от пода на колата, куфарчето и бейзболната ръкавица от задната седалка.

— Да не си работил в сервиз? — попитах, когато се качих в пикапа.

— Работил съм какво ли не — отвърна той.

— Харесва ли ти да превозваш развалени коли?

Той се извърна и ме изгледа, сякаш внезапно бях откачил.

— Работя каквото падне.

— Хората вече не обичат ли да наемат войници?

— Хората обичат да наемат войници — отговори той. — Но не и такива с ПУ.

— Какво е ПУ?

— Позорно уволнение. Задължен си да го впишеш в молбата, а веднага щом го видят, те изритват навън.

— Ох — притесних се. — Съжалявам, че попитах. Не е моя работа.

— Не е болка за умиране. Но просто ме дразни. Ако те уволнят по този начин, не получаваш пенсия, нито осигуровки като ветеран. Гадна история.

— Как се случи? — попитах. — Ако нямаш нищо против да ми обясниш, разбира се.

Поредното дълго мълчание. Той даде мигач и мина в другата лента.

— Не, нямам нищо против.

Отново замълча и се зачудих дали изобщо възнамеряваше да ми отговори. После каза:

— Командирът нареди на половината от екипа ни да отидат на самоубийствена мисия до Тикрит. Казах му, че шансът да попаднат в засада е деветдесет и девет процента. И знаеш ли какво стана? Наистина попаднаха в засада. Атакуваха ги с ракети. Моят приятел — Джими Донадио — бе убит.

Харли замълча и се вторачи в пътя.

— Добро хлапе беше — продължи след малко. — Тъкмо му предстоеше да си замине за вкъщи и да види бебето си за първи път. Много го обичах. И побеснях. Нахвърлих се върху командира и го фраснах с глава в лицето. Счупих му носа.

— Леле — изсумтях. — Господи! Не те обвинявам. На военен съд ли те пратиха?

Харли сви рамене.

— Имах късмет, че не ме заключиха в „Левънуърт“. За щастие никой не искаше да се разчуе какво бе станало в онази нощ. Началниците определено не горяха от желание военната полиция да си зарови носа в случая. Щеше да е лошо за морала на войниците. А най-вече — лоша реклама. Тогава ми предложиха да приема позорното уволнение, вместо да лежа в затвора.

— Леле — повторих.

— А ти какъв си? Адвокат ли?

— Не. Продавач.

— Къде?

— В „Ентроникс“. Във Фрамингам.

— Страхотно. Можеш ли да ми уредиш евтин плазмен телевизор?

Поколебах се.

— Не продавам на дребно, но може и да успея да направя нещо.

Той се усмихна.

— Шегувам се. Не мога да си позволя плазмен телевизор, дори на цени на едро. Забелязах бейзболната ти ръкавица. Много е готина. Златната ръкавица на „Раулингс“. Професионалистите използват такива. Изглежда чисто нова. Наскоро ли я купи?

— Преди две години. Подарък от жена ми.

— Аха. Играеш ли?

— Не много. Най-вече в отбора на компанията. Но сме скапаняци. Този сезон претърпяваме загуба след загуба. Също като балтиморските „Ориолс“ през 1988-а. Ти играеш ли?

Харли отново сви рамене.

— Играех.

Ново мълчание.

— В училищния отбор ли беше? — попитах.

— Детройтските „Тайгърс“ ме поканиха, но не подписах договор.

— Сериозно ли говориш?

— Скоростта ми беше деветдесет и четири или и пет мили в час.

— Мили боже! — извиках изненадано и се вторачих в него.

— Но тогава дори не мислех за игра. Записах се в армията. Казвам се Кърт, между другото — протегна ми ръка той и стисна моята здраво. — Кърт Семко.

— Джейсън Стедман.

Замълчахме и внезапно ми дойде страхотна идея.

— Имаме нужда от питчър — казах.