Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Твой ли е пикапът? — попитах след малко.

— Не. Приятелят ми притежава компания за пътна помощ и понякога му помагам.

Я, май ставаше приказлив.

— Той от специалните части ли е? — полюбопитствах.

Дълго мълчание. Да не би да бе неучтиво да питаш дали някой е от специалните части? Или пък ако отговореше, после трябваше да ме убие?

Тъкмо се канех да повторя въпроса, когато Харли проговори:

— И двамата служихме там.

— Аха — кимнах, после замълчахме.

Харли пусна радиото. Предаваха бейзболния мач между „Ред Сокс“ и сиатълските „Маринърс“ от стадион „Фенуей“, Играта беше напрегната и интересна. Обичам да слушам бейзбол по радиото. Имам огромен плазмен телевизор у дома, който купих с намаление като служител на компанията, и често гледам спортните предавания на него. Но нищо не може да се сравни с бейзбол по радиото — изтракването на бухалката, ревящата тълпа, дори тъпите реклами. Класика. Коментаторите звучат точно както когато бях дете, а вероятно са звучали по същия начин и в детството на баща ми. Равните им гласове са като чифт стари маратонки — удобни, познати и поизносени. Използват клишета и внезапно се въодушевяват и започват да крещят.

Единият от коментаторите говореше за питчъра на „Ред Сокс“:

— … дори във върховния момент на кариерата си, той никога няма да приближи рекорда от сто и една мили в час, постигнат от… Джери, трябва да знаещ чий е рекордът, нали?

Другият тип отговори:

— Да, Нолън Райън.

— Нолън Райън — повтори първият. — Много добре. Двадесети август, хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, на стадиона в Анахайм.

Вероятно четеше от телепромптера.

— Грешка — казах.

Харли се извърна към мен.

— Какво?

— Тези типове не знаят какво говорят. Рекордът за бързина принадлежи на Марк Уолърс.

— Точно така — кимна Харли. — Марк Уолърс. Сто и три мили в час, хиляда деветстотин деветдесет и пета.

— Браво — изненадах се леко.

— Летните тренировки на „Атланта Брейвс“ — ухили се той с блестящо белите си зъби. — Мислех, че никой, освен мен не го знае.

— Разбира се, най-бързият питчър, макар и не от главната лига…

— Стив Далковски — прекъсна ме Харли. — Сто и десет мили в час.

— Разбил маската на рефера — добавих. — Значи и ти си бил луд на тема бейзбол като дете, а? С колекция от хиляди бейзболни картички?

Той отново се усмихна.

— Позна. От чудесните пакетчета дъвка „Топс“.

— Но дъвките винаги омазваха една от картите в пакета, нали?

Харли се засмя.

— Баща ти водеше ли те често във „Фенуей“? — попитах.

— Не съм израснал тук — отговори той. — От Мичиган съм. Баща ми нямаше време за мен, а и не можехме да си позволим билетите за мачовете.

— И ние не можехме — казах. — Затова слушах мачовете по радиото.

— И аз така.

— Играеше ли бейзбол в задния двор? Чупеше ли съседските прозорци? — засмях се.

— Нямахме заден двор.

— Ние също. Приятелите ми и аз играехме в парка.

Той кимна и се усмихна.

Имах чувството, че познавам този тип. Бяхме с еднакъв произход — без пари, без задни дворове. Само дето аз завърших колеж и седях тук, издокаран в скъп костюм, а той се бе записал в армията като много от приятелите ми от гимназията.

Известно време слушахме мача. Беше ред на питчъра на Сиатъл. Чухме изтрещяването на топката в бухалката.

— Висока топка в лявото поле! — изрева спортният коментатор.

Топката летеше право към ръкавицата на играч от нашия отбор, който бе прочут с некадърността си.

— Ще я хване — заяви коментаторът. — Лети право към ръкавицата му.

— Ще я изпусне — казах.

Харли се засмя.

— Обзалагам се, че позна.

— Ето, слушай.

Харли се засмя още по-силно.

— Болезнена работа.

От стадиона долетяха разочаровани викове.

— Топката удари задната част на ръкавицата — съобщи коментаторът. — Страхотна грешка.

Изстенахме едновременно.

Харли изключи радиото.

— Не мога да понеса повече — заяви той.

— Благодаря ти — казах, когато отбихме на паркинга на сервиза.

Мястото бе мърляво и изглеждаше като ремонтирана бензиностанция. Надписът гласеше: „Автосервиз Уилки“. Дежурният управител се казваше Абдул и вероятно не минаваше лесно през проверките по летищата напоследък. Помислих си, че Харли веднага ще свали колата ми от платформата, но той влезе в чакалнята и загледа как Абдул записваше данните от застраховката ми. И тук забелязах лепенки на специалните части.

— Джеремая вкъщи ли си е? — попита Харли.