Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Фестино се отпусна на стола за посетители.

— Чакай да ти кажа нещо за сделката с „Роял Майстер“. Японците винаги имат план. Никога не ти съобщават какъв е, но вечно има дългосрочен план. Ние сме просто онези малки кръгли пулчета… как се наричаше онази японска игра?

— Го.

— Точно така. Го. Та с този план ни пращат на майната си.

Забелязах тъмните кръгове от пот под мишниците на синята му риза. Температурата в офиса не надвишаваше осемнадесет градуса, независимо от сезона, и дори можеше да се каже, че е леко хладно, но Рики се потеше зверски. Беше две-три години по-възрастен от мен и вече се скапваше. Шкембето му висеше над колана на панталона, а над тясната яка на ризата му се диплеха тлъстини. Преди известно време започна да си боядисва косата, но я правеше прекалено черна.

Хвърлих поглед към компютърния екран. Бях казал на човека от хотелската верига „Локуд“, че ще му звънна преди обяд, а вече бе дванадесет и пет.

— Хей, Рик…

— Виждаш ли, не загряваш. Прекалено си добър — презрително изкриви устни той. — „Ентроникс“ ще се сдобие с американския филиал на „Роял Майстер“, нали? Защо? Да не мислиш, че плазмените им телевизори са по-добри от нашите?

— Не — отвърнах лаконично, тъй като не исках да го окуражавам.

Бях обяснил на типа от „Локуд“, че днес приключвам огромна сделка и затова не мога да му се обадя по-рано. Не исках да го лъжа, но щях да му подхвърля, че конкурентна петзвездна хотелска верига, чието име нямам право да му съобщя, ще сложи плазмени телевизори във всичките си стаи. Ако намекнех хитро, може би щях да успея да го убедя, че става дума за „Четирите сезона“ или някоя подобна тежкарска верига. Но пък нищо не бе сигурно.

— Точно така — извика Фестино. — Става дума за продавачите им. Те са много по-добри от нас. Момчетата в Токио си седят по татамите и потриват ръце при мисълта, че купуват по-кадърни продавачи. И какво означава това? Означава, че ще се отърват от нас. С изключение на върховните десет процента, разбира се. И ще преместят компанията в Далас. Недвижимите имоти там са много по-евтини, отколкото в Бостън. Ще продадат тази сграда, а нас ще ни метнат под колелата на някой автобус. Очевидно е, Джейсън. Защо мислиш, че Крофърд отиде в „Сони“?

Фестино бе невероятно горд от гениалната си идея. Не ми даде сърце да му кажа, че и аз вече бях стигнал до същото заключение, затова кимнах и си придадох заинтересован вид.

Забелязах дребен, слаб японец да минава покрай офиса ми и му махнах дружелюбно.

— Здрасти, Йоши — поздравих учтиво.

Йоши Танака, безличен тип с огромни очила, бе изгнаник, изпратен в САЩ да изучи бизнеса. Такава поне беше легендата му. Но имаше и нещо повече. Официално титлата му бе мениджър по планирането, но всички знаеха, че е информатор на управата от Токио. Седеше в кабинета си до късно през нощта и докладваше по телефона или с имейли. Той бе очите и ушите на Токио във Фрамингам. Но пък почти не говореше английски, което със сигурност не му помагаше в шпионирането.

Всички се страхуваха до смърт от Йоши, но аз нямах нищо против него. Съчувствах му. Да те изпратят в страна, чийто език едва говориш, при това без семейството ти, сигурно си бе доста гадно. Не можех да си представя да отида на работа в Япония, без да знам японски. Никога нямаше да се справя. Йоши бе изолиран и презиран от колегите си, които му нямаха доверие. Не му беше лесно. Никога не се присъединявах към останалите, когато оплюваха Йоши.

Рики се извърна, махна на Йоши и му се усмихна, но веднага щом му видя гърба, промърмори:

— Проклет шпионин.

— Мислиш ли, че те чу? — попитах.

— Не. А дори и да ме е чул, няма да ме разбере.

— Слушай, Рик, закъснявам с обаждането в „Локуд“.

— Веселбата никога не свършва. Още ли те разиграват?

Кимнах мрачно.

— Свършено е, човече. Забрави. Престани да ги преследваш.

— Съветваш ме да забравя за сделка за четиридесет милиона?

— Този тип просто иска билети за суперкупата. Сделка, която отнема толкова много време, е умряла.

Въздъхнах. Фестино бе експерт по умрелите сделки.

— Трябва да му се обадя.

— Приличаш ми на хамстер, който непрестанно се върти в колелото си, човече. Всички ние сме хамстери. Всеки момент някой тип в бяла престилка ще дойде да ни приспи завинаги, а ти продължаваш да въртиш колелото. Забрави за това.

Станах, за да го окуража да направи същото.

— Ще играеш ли довечера? — попитах.

Най-после Рики се надигна.

— Да, разбира се. Карол бездруго ми е ядосана, че снощи излизах с клиенти. Какво значение има още една вечер? С кого ще играем довечера? С „Чарлз Ривър“?