Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Някой си пада по конкурентите ли?

— Нещо подобно. Джейсън, ако знаех цялата история, щях да ти я разкажа. Ти си чудесен човек и наистина се труди здраво по сделката. Ако продуктът не отговаряше на изискванията, щях да ти го кажа. Или пък ако цените ви бяха прекалено високи. Но не е това. Не знам за какво става дума.

— Оценявам честността ти, Брайън — рекох. — Кой ден от следващата седмица ще си тук?

Прекият ми началник бе жена, което в нашия бизнес е необичайно. Казваше се Джоан Тюрек и бе районен мениджър за Нова Англия. Не знаех много за личния й живот. Бях чувал, че е лесбийка и живее с приятелката си в Кеймбридж, но тя никога не говореше за партньорката си, нито я водеше на служебните сбирки. Беше леко скучна, но се харесвахме и винаги ме подкрепяше.

Говореше по телефона, когато влязох в кабинета й. Вечно бе на телефона. Носеше слушалки и се усмихваше. Всички кабинети в „Ентроникс“ имат тесни прозорци от двете страни на вратата, така че винаги можеш да надникнеш вътре. Никакво уединение.

Джоан най-после забеляза, че стоя пред кабинета й, и вдигна ръка. Изчаках, докато привърши разговора си и ме извика вътре.

— Говори ли с „Локуд“ тази сутрин? — попита тя.

Имаше къса и къдрава кестенява коса с посивели кичури по слепоочията. Никога не носеше грим.

Кимнах и седнах срещу нея.

— Нищо ново?

— Нищо.

— Мислиш ли, че е време да поискаме помощ?

— Вероятно. Не мога да ги забия засега.

Незабавно съжалих за сексуалната метафора, но се сетих, че всъщност бе спортен термин.

— Имаме нужда от тази сделка. Ако мога да направя нещо, кажи.

Забелязах, че Джоан изглеждаше необичайно изморена, почти скапана. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя отпи мощна глътка от кафето си и попита:

— За това ли искаше да говорим?

— Не, за нещо друго — отговорих. — Разполагаш ли с няколко минути?

Тя погледна миниатюрния си часовник.

— Почти е време за обяд, но можем да поговорим, докато човекът, с когото имам среща, се появи.

— Благодаря ти. Е, значи Крофърд го няма вече — казах.

Тя примигна. Никаква помощ.

— И цялата му банда напусна — продължих. — Вероятно ще станеш вицепрезидент сега, а?

Джоан отново примигна. Поколеба се за момент, после отговори:

— Не забравяй, че заради покупката на „Майстер“ ще ни се наложи да направим известни съкращения. Всъщност, ще си отидат всички, които не са от най-изявените служители.

Точно както си мислех. Прехапах долната си устна.

— Трябва ли да започна да си събирам нещата? — попитах.

— Няма за какво да се тревожиш, Джейсън. Четири години поред си член на клуба.

Клубът се състоеше от продавачите, които бяха сключили най-добрите сделки в компанията.

— Дори си бил продавач на годината — добави тя.

— Не и миналата година — напомних й.

Миналата година мазният Тревър Алард получи първа награда и пътешествие до Италия. Заведе там жена си и й изневери с някакво италианско маце, с което се запознал във Венеция.

— Просто имаше кофти четвърто тримесечие. На всеки се случва. Важното е, че клиентите купуват от хора, които харесват, а теб всеки те харесва. Но не си дошъл да говорим за това, нали?

— Джоан, имам ли шанс за мястото на районен мениджър?

Тя ме изгледа изненадано.

— Наистина ли го искаш?

— Да.

— Тревър вече подаде молба и лобира усилено.

Някои от момчетата го наричаха Късметлията Тревър, защото вечно си уреждаше нещата по някакъв начин. Не бе лесно да го изтърпиш.

— Тревър е добър. Но и аз не падам по-долу. Имам ли подкрепата ти?

— Аз… не взимам страна, Джейсън — отвърна тя нещастно. — Ако искаш да поговоря с Горди за теб, ще го направя с удоволствие, но не знам дали ще обърне внимание на препоръката ми.

— Само за това те моля. Просто му спомени за мен. Кажи му, че искам да се явя на интервюто.

— Ще го направя. Но Тревър се доближава повече до типа на Горди.

— По-агресивен е?

— Да. Това, което Горди нарича „месоядец“.

Някои хора използваха и по-неприятни епитети по негов адрес.

— И аз ям пържоли.

— Ще му поговоря за теб. Но няма да взимам страна. Оставам напълно неутрална.

На вратата й се почука. Джоан махна с ръка.

Вратата се отвори и висок готин тип с рошава кестенява коса и сънливи кафяви очи влезе вътре и й се усмихна широко с блестящите си зъби. Тревър Алард беше слаб и мускулест, арогантен и нагъл и все още приличаше на популярния спортист от „Сейнт Лорънс“, какъвто бе до неотдавна.

— Готова ли си за обяд, Джоан? — попита той. — Хей, Джейсън, здрасти. Не те видях.