Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

Номер 2235 пасваше идеално в своето обкръжение, по-скоро дворец, отколкото градска къща, със същия мирис на пари, който притежаваше и домът на покойния Джони Боз.

Никой от двамата полицаи не се учуди, че на вратата ги посрещна прислужница, нямаше да се изненадат и ако ги бе отпратила към задния вход, оня за доставчици и прислуга. Жената беше чикана, нелегална имигрантка по всяка вероятност и явно разпознаваше представителите на закона от пръв поглед. Във всеки случай не изглеждаше много зарадвана.

Те показаха значките си.

— Аз съм детектив Кърън, това е детектив Моран. От полицията на Сан Франциско.

Сега вече по лицето й се изписа страх.

— Полиция — успокои я Моран. — Не сме от „ла мигра“.

Тя продължи да ги гледа подозрително, по все пак се отмести от вратата.

— Добре. Моля, влезте. — Поведе ги към вътрешността на къщата и ги остави в хола.

Холът беше величествено, елегантно помещение с големи сводести прозорци, които гледаха на изток към лазурната синева на залива. Кърън и Моран се огледаха впечатлени. Убийствата обикновено не ги водеха в такива шикозни местенца.

Над камината висеше картина. Гюс Моран я разгледа с физиономия на познавач.

— Колко мило — обади се той. — Боз си имаше Пикасо и тази Трамел си има. Неговият Пикасо, нейният Пикасо…

— Не съм и предполагал, че си чувал за Пикасо, Гюс. И че би могъл да го разпознаеш.

— Нищо работа — усмихна се Моран. — Трябва само да знаеш какво да търсиш. Като например някой едър подпис. Виждаш ли долу в ъгъла? Пикасо. Съвсем четливо. Стопроцентово доказателство!

— Нейният Пикасо е по-голям от неговия Пикасо — констатира Ник.

— Казват, че големината няма значение — обади се зад тях женски глас.

Моран и Кърън се обърнаха. По стълбите слизаше красива блондинка с големи и ясни сини очи. Скулите й биха изпълнили с яростна завист всеки фотомодел. Носеше на голо черна жилетка без ръкави със златна бродерия, стегнати черни джинси и черни каубойски ботуши. Изглеждаше точно като оня тип жени, по които си падат рокзвездите.

— Съжаляваме, че ви безпокоим — започна Кърън, — но бихме искали ви зададем няколко въпроса…

— От нравствената ли сте — попита хладно жената. Дори и да се страхуваше от полицията, тя криеше великолепно този страх.

— Отдел „Убийства“ — каза Ник.

Жената кимна, сякаш е очаквала това.

— Какво искате?

— Кога за последен път видяхте Джони Боз? — попита Гюс.

— Той мъртъв ли е?

— Какво ви кара да мислите така? — Откак, се появи, Гюс не сваляше поглед от лицето й.

— Иначе нямаше да сте тук, нали така?

Едно на нула за сладурчето, помисли си Ник и попита.

— Снощи заедно ли бяхте?

Тя поклати глава.

— Вие всъщност търсите Катерин, а не мен.

— Вие не сте ли…

Ник Карън го прекъсна:

— Коя сте вие?

— Аз съм Рокси.

— И живеете тук? При Катерин Трамел?

— Да. Тук живея. Аз съм нейната… приятелка.

— Хубаво е човек да има приятелки — рече Гюс. — И приятели.

— Къде можем да намерим приятелката ви, Рокси?

Тя продължи да ги гледа, без да бърза с отговора. Детективите почти виждаха как работи мозъкът й, как обмисля следващия си ход, как внимава да не навреди на себе си и на „приятелката си“. Рокси излъчваше нещо анархично. Тя явно не беше от онези, които са готови да дават доброволно информация на полицията. Мълчалива по принцип.

— Ще ни кажете ли — попита Гюс, — или искате да си създадете неприятности.

Рокси се поколеба още миг, после отстъпи.

— Тя е долу на брега. Има къща в Стинсън Бийч.

— Не може ли малко по-точно — настоя Ник.

— Сийдрифт — уточни Рокси. — Сийдрифт 1402.

— Е, не беше толкова трудно, нали! — Двете ченгета тръгнаха да си вървят.

— Губите си времето — обади се тя. — Катерин не го е убила!

— Не съм казвал, че тя го е убила — отвърна Ник. — Но може да има идея кой го е направил… Да не би да сте била вие?

Рокси поклати глава с подигравателна усмивка.

— Не мислите ли, че е време да си вървите? Чака ви дълъг път до Стинсън.

— Да — съгласи се Гюс, — но денят си го бива за пътуване.

И имаше право. Времето беше подходящо за пътуване, а пътят до Стинсън прекосяваше много красива местност. Минаха по Голдън Гейт Бридж, покрай Саусалито, от шосе номер 101 към шосе номер 1, прочутата, изсечена в скалите крайбрежна магистрала, която завиваше остро на север.

Самият Стинсън Бийч нямаше почти никакви забележителности. Няколко супермаркета, няколко бара, няколко магазинчета за художествени занаяти и сувенири за туристите. Населението представляваше странна комбинация от богаташи, построили тук вилите си в стил „малибу“, бивши хипита, отдадени на скъпите си, но твърде хаотични спомени от шестдесетте години, и обикновени работници, родени и израсли тук, останали чужди на другите.