Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

По всичко личеше, че Катерин Трамел спада към богатите, които използват Стинсън като място за разтуха. Къщата се намираше встрани от шосе номер 1, надвиснала главоломно над океана, с прекрасен изглед към брега и Пасифика.

На входната алея бяха паркирани два лотус еспри, два звяра за по триста хиляди долара. Единият семпло черен, другият семпло бял, сякаш не трябваше да привличат ненужно вниманието, макар че едва ли имаше по-екзотични коли.

Гюс ги огледа и изсумтя.

— Ама че образи!

— Какви образи?

— Първо нейният и неговият Пикасо, сега пък нейният и неговият лотус…

— Може би са все нейни…

— Както и да е. Най-сетне да видя някой, който има по-бърза кола от твоята.

— Може да е по-скъпа — каза Ник, — но не е побърза!

Те не говореха за цивилната полицейска кола, а за 5-литровия мустанг на Ник, придобит от разпродажба на конфискувани вещи.

Входната врата беше внушителна, с огромни декоративни прозорци, без завеси. Със или без завеси, уединеността на обитателите на дома беше осигурена заради разположението му далеч от пътя и високо над плажа, ако, разбира се, дяволът не довееше такива като Ник, който в момента надничаше вътре. През открития хол той можа да види дори терасата, издадена високо над брега като висяща градина. Една жена седеше там с гръб към Ник, загледана в океана.

— Виждаш ли нещо? — попита Моран.

— Ела да заобиколим — предложи Ник и тръгна напред.

Съвсем като Рокси, жената на терасата нямаше вид на особено изненадана или пък зарадвана от тяхната поява. Тя изгледа внимателно Ник, после отмести очи. Очевидно беглото й любопитство бе задоволено и гледката на бушуващия прибой я привличаше повече. Сините й очи объркаха Ник. Големи и знаещи, те бяха преминали като рентгенови лъчи по лицето му и той се почувства прозрачен като стъклата на външната врата.

Беше руса и красива като Рокси. Рокси обаче приличаше на фотомодел, а Катерин Трамел притежаваше по-суверенна, по-скоро класическа хубост. Имаше лице, взето сякаш от портретите на 18-и век — гордо лице на благородничка, на аристократка. И все пак нещо се вълнуваше зад хладната патрицианска фасада, мярваше се едва доловима димна чувственост, припламваше тлеещ огън, укротен, но опасен.

— Мис Трамел? Аз съм детектив…

— Знам кой сте — каза тя спокойно, без да се обръща. Гледаше океана, сякаш черпи спокойствието си от неговото вълнение. — Как е умрял?

— Бил е убит — каза Гюс.

— Очевидно! Но как е бил…

Ник я прекъсна рязко.

— С шило за лед.

Тя затвори очи, сякаш си представяше кървавия край на Джони Боз, после се усмихна — странна, жестока, самодоволна усмивка. Гюс потръпна, погледна приятеля си и вдигна вежди: внимание.

Ник не обърна внимание на безмълвното предупреждение на партньора си.

— Отдавна ли сте гаджета?

— Аз не му бях гадже. Само се чуках с него.

Сега имаше вид на малко момиче, което говори неприлични думи, за да шокира възрастните.

— Вие какво, да не сте от професията?

Най-сетне тя обърна лице към него със същата тънка усмивка на пълните устни.

— Не. Аз съм аматьорка.

— И откога правите секс с него?

Тя повдигна леко рамене.

— От година… може би година и половина.

— Бяхте ли с него миналата нощ?

— Да.

— Заедно ли си тръгнахте от клуба?

— Да.

— И отидохте у тях?

— Не.

— Но сте го видели.

— Нали току-що ви казах.

— Къде? Кога?

Катерин Трамел въздъхна, сякаш въпросите на Ник бяха твърде банални, за да си струват отговора.

— Пийнахме в клуба. После излязохме заедно. Аз се прибрах. Той си отиде у дома. — Тя вдигна рамене, което явно трябваше да означава: край на представлението.

— Имаше ли някой при вас миналата нощ?

— Не. Нямах настроение за това снощи.

Ник отдавна вече беше решил, че мис Катерин Трамел изобщо не го вълнува. По-важно от собственото му мнение за Джони Боз и за интереса на шефовете към него беше, че един човек е убит жестоко. А Катерин Трамел се държеше така, сякаш някой е нарушил етикета и нищо повече.

— Нека ви попитам нещо, мис Трамел. Съжалявате ли за смъртта му?

Катерин го погледна, тъмносините й очи отново се плъзнаха по лицето му, този път като някоя от вълните долу на брега.

— Да. Приятно ми беше да се чукам с него.

Сетне отново загледа океана.

— И този тип, този Бо… — започна Гюс.

Тя го прекъсна безцеремонно, с вдигната ръка, като полицай, който спира движението.

— Аз наистина не съм в настроение да говоря за това.