Ричард Осбърн - Първичен инстинкт

— Рокзвезда, Гюс. Джони Боз.

— Не съм го чувал.

Ник се подсмихна. Обратното би го изненадало безкрайно — музикалният вкус на Моран, доколкото изобщо съществуваше, признаваше само автентично тексаско кънтри.

— Това беше много след твоето време. Рокендрол, Гюс. Средата на шейсетте — нали помниш хипитата, лятото на любовта… Тогава сигурно вече си бил в униформа и си решавал трудни случаи.

— Щастливо време беше — обади се Моран.

Боз тогава живееше на бързи обороти. Направи пет или шест хита. После стана тежък — твърде преуспял за рокендрол. Има клуб долу в града, във Филмор. — Ник погледна картината на Пикасо в дневната. — А иначе си живее тук.

Моран тръгна към опръсканата с кръв спалня.

— Живееше си… — забеляза той.

Боз още лежеше проснат върху леглото, заклан като животно. Няма по-кървави рани от серия пробождания в шията на тяло, разтърсвано от спазмите на екстаза и наркотичното опиянение. Скъпите чаршафи бяха втвърдени от тъмната засъхнала кръв, матракът прогизнал до пружините.

Кърън се взираше в трупа, сякаш го фотографира с очи. После се обърна, огледа се, поклати глава и измърмори:

— Същински полицейски конгрес!

Вътре вече работеше екип от експерти, които щяха да претърсват стаята, докато съберат материал, достатъчен за цяла биография на Джони Боз. Същото щеше да стори с надупченото му тяло съдебният лекар. Имаше и двама от отдел „Убийства“, Хариган и Андрюс. Бяха ги повикали тъкмо когато дежурството им приключваше и застъпваха Кърън и Моран. Неколцина униформени полицаи допълваха обичайната картина на огледа.

Обаче следващите две ченгета, които пристигнаха, не бяха от онези, които обикновено се появяват на местопроизшествието. Кърън се оттегли в един ъгъл на пищната спалня и загледа мрачно лейтенант Фил Уокър и капитан Марк Талкът. Уокър, шеф на отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско, имаше пълно право да бъде тук — макар Кърън да се дразнеше, че смъртта на бившата рокзвезда привлича най-едри риби, докато убийството на някоя бедна стара жена в Хънтърс Пойнт едва ли бе се радвало на същото внимание. Присъствието на Талкът, заместник-шеф на полицията и пръв политически съветник в канцеларията на кмета, говореше недвусмислено, че се е случило нещо необичайно, нещо, което е свързано не толкова с убийството, колкото с политиката в Сан Франциско.

Гюс Моран, който не се смущаваше лесно, погледна двамата шефове и вдигна вежди:

— Никога не се оставяй да те убият, Ник, защото това ще е краят на спокойствието ти!

— Прав си, каубой! — съгласи се Кърън.

— Познавате ли капитан Талкът, момчета? — попита Уокър.

— Естествено — отвърна Кърън, — редовно четем за вас в колоната на Хърб Коен.

— Много смешно! — рече Талкът.

— На какво дължим вашето присъствие, капитане? — осведоми се дипломатично Моран. В тези неща беше по-добър от Ник.

Талкът скръсти ръце пред гърдите си и огледа помещението с маниера на човек, който е свикнал да командва.

— Наблюдавам — каза той много сериозно.

Гюс Моран се подсмихна, а Ник Кърън едва се сдържа да не се разсмее с глас. Уокър го изгледа мрачно. Погледът му казваше недвусмислено: „Внимавай къде стъпваш!“

Лекарят изтегли от черния дроб на Джони Боз нещо, което приличаше на термометър. То излезе с мляскащ, противен звук.

— Кога е умрял?

— Тридесет и три градуса. От доста време вече изстива… да кажем шест часа — той погледна часовника си. — Смъртта е настъпила около четири сутринта, плюс… минус…

Експертите извадиха малък електронен уред, който приличаше на джобно фенерче. Беше най-новият полицейски хит, лазерен скенер, който можеше да открие всяка човешка следа в помещението — кръв, коси, кожа, отпечатъци от пръсти.

— И така, какво се е случило — попита Талкът.

— Прислужницата дошла преди час и го открила — обясни Уокър. — Тя не живее тук.

— Хубав начин за започване на деня — отбеляза лекарят.

Междувременно лазерният скенер бе готов.

— Ще дръпне ли някой завесите?

Едно от униформените ченгета се пребори с тежката завеса и в стаята стана тъмно. От скенера бликна нездрав зелен лъч, огледалата на тавана го отразиха и оцветиха лицата на полицаите в мъртвешко сиво.

— Да не е била прислужницата — обади се Гюс.

— Тя е на петдесет и четири години и тежи поне сто и десет кила…

— А по тялото няма следи от натъртване… — уточни лекарят.

— Не е била прислужницата — реши Гюс с безизразна физиономия. — Много просто би било да е тя.