Джон Гришам - Признанието

— Още ли смяташ да свършиш оная работа с Фордайс?

— Да. Той вече пристигна и в десет сутринта снимаме тук. Защо питаш?

— Не съм сигурен, че е добра идея — каза Кофи и Кърбър кимна.

— Нима? Защо не?

— Той е много предизвикателна личност, Рива. Тревожим се за последиците в четвъртък вечер. Знаеш колко развълнувани са чернокожите.

— Очакваме неприятности, Рива — добави Кърбър.

— Ако чернокожите създават неприятности, арестувай ги — каза тя.

— Фордайс обича да предизвиква точно такива ситуации. Той е агитатор, Рива. Иска да забърка безредици, за да бъде в центъра на събитията. Така си вдига рейтинга.

— Всичко е заради рейтинга — добави Кърбър.

— Я виж ти — рече подигравателно тя. — Май сте се изнервили.

Шон Фордайс беше водещ на предаване за сензационни убийства по нюйоркска кабелна мрежа. Неизменно заемаше крайно десни позиции в подкрепа на поредната екзекуция, правото на притежаване на оръжие или пропъждането на нелегалните емигранти, които обичаше да атакува, защото бяха много по-лесна мишена от чернокожите. В предаването му нямаше нищо оригинално, но Фордайс налучка златна жила, след като почна да филмира близките на жертвите, докато се готвят да присъстват на екзекуцията. Прочу се, когато техниците му успяха да монтират миниатюрна камера в очилата на бащата на малко момче, убито в Алабама. За пръв път светът видя екзекуция и Шон Фордайс притежаваше записа. Излъчваше го отново и отново и всеки път обясняваше колко просто, спокойно и безболезнено е било — твърде лека смърт за един тъй жесток убиец.

Подведоха го под отговорност в Алабама, близките на екзекутирания заведоха дело и го заплашиха със смърт, но му се размина. Обвиненията не издържаха в съда — не успяха да уточнят характера на престъплението. Съдията прекрати делото. Три години след големия удар Фордайс не просто се издигна, а достигна върха на кабелното бунище. Сега беше в Слоун и подготвяше поредния епизод. Носеха се слухове, че е платил на Рива петдесет хиляди долара за изключителните права върху интервюто.

— Моля те да размислиш, Рива — каза Кофи.

— Не, Пол. Отговорът е не. Правя го за Никол, за семейството си и за другите жертви. Светът трябва да види какво ни причини онова чудовище.

— Каква полза? — попита Кофи.

Двамата с Кърбър бяха игнорирали обажданията от екипа на Фордайс.

— Може би има начин законите да се променят.

— Но законите действат, Рива. Вярно, отне ни повече време, отколкото искахме, но като цяло девет години не е зле.

— Боже мой, Пол, не мога да повярвам, че говориш така. Ти не си преживял девет години кошмар.

— Вярно, не съм и не твърдя, че разбирам какво ти е минало през главата. Но кошмарът няма да свърши в четвъртък вечерта.

Със сигурност нямаше да свърши, ако зависеше от Рива.

— Ти нямаш представа, Пол. Не мога да повярвам. Отговорът е не. Не, не, не. Ще дам интервюто и ще го излъчат. Светът ще узнае какво съм изпитала.

Гостите не бяха очаквали да успеят, затова не се изненадаха. Когато Рива Пайк решеше нещо, разговорът приключваше. Побързаха да сменят темата.

— Тъй да бъде — каза Кофи. — Двамата с Уолис чувствате ли се в безопасност?

Тя едва не се изкиска.

— Разбира се, Пол. Къщата ни е пълна с оръжие и съседите са в бойна готовност. Всяка кола, минаваща по тази улица, се наблюдава през оптически мерници. Не очакваме неприятности.

— Днес телефоните в полицията звънят непрекъснато. Обичайните анонимни обаждания и неясни заплахи за едно или друго, ако момчето бъде екзекутирано.

— Мисля, че трябва да ви пратим патрулна кола до края на седмицата — каза Кърбър.

— Както искате. За мен няма значение. Ако чернокожите почнат безредици, няма да е тук. Нали обикновено подпалват най-напред собствените си къщи?

Двамата свиха рамене. Нямаха опит с гражданските вълнения. Досега в Слоун не бе имало сериозни расови проблеми. Оскъдните им познания по въпроса идваха главно от телевизионните новини. Да, изглеждаше, че бунтовете се ограничават в рамките на гетата.

Няколко минути разговаряха за това, после стана време да си вървят. На входа пак се прегърнаха и си обещаха в четвъртък да се видят в затвора. Очакваше ги велик момент. Краят на трънливия път. Най-сетне правдата щеше да възтържествува.

Роби Флак паркира пред къщата на семейство Дръм и събра сили за поредната среща.

— Колко пъти си идвал тук? — попита придружителката му.

— Не знам. Десетки.

Той отвори вратата и излезе навън, както и тя.