Джон Гришам - Признанието

Кийт бавно сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си. Скръсти ръце и се вгледа в Бойет.

— Сигурно си решил да оставиш историята в Тексас на произвола на съдбата.

— Не, притеснявам се за нея. Просто не знам как да постъпя.

— Ами ако намерят трупа? Кажи ми къде е заровена, а аз ще опитам да се свържа с нужните хора там.

— Сигурен ли сте, че искате да се занимавате с това?

— Не, но и не мога да си затворя очите.

Бойет се приведе напред и отново започна да разтрива главата си.

— Никой не може да я намери — изрече той с пресекващ глас. След малко болката поотслабна. — Не знам дали и аз ще мога. Толкова време мина.

— Девет години.

— Не чак толкова. След като тя умря, на няколко пъти ходих да я навестя.

Кийт разпери длани пред него.

— Не искам да слушам. Да речем, че се обадя на адвоката на Дръм и му кажа за трупа. Ще премълча името ти, но поне някой там ще знае истината.

— А после?

— Не знам. Не съм адвокат. Може би ще убедя някого. Готов съм да опитам.

— Единственият способен да я намери съм аз, а не мога да напусна Канзас. По дяволите, не мога дори да напусна окръга. Направя ли го, пак ще ме опандизят. Пасторе, няма да се върна в затвора.

— Какво значение има, Травис? Сам казваш, че след няколко месеца ще си мъртъв.

Бойет застина съвсем неподвижно, само пръстите му потропваха едни срещу други. Гледаше Кийт с вторачени, сухи, немигащи очи. Накрая проговори тихо, но твърдо:

— Пасторе, не мога да призная убийство.

— Защо? Имаш поне четири присъди, всичките за изнасилване. По-голямата част от живота ти е минала в затвора. Имаш неизлечим мозъчен тумор. И наистина си извършил убийството. Защо не събереш смелост да го признаеш и да спасиш един невинен човек?

— Майка ми още е жива.

— Къде живее?

— В Джоплин, Мисури.

— Как се казва?

— Ще й се обадите ли, пасторе?

— Не, няма да я безпокоя. Как се казва?

— Сюзан Бойет.

— И е живяла на Тротър Стрийт, нали?

— Откъде…

— Майка ти е умряла преди три години, Травис.

— Откъде…

— От Гугъл, отне ми десет минути.

— Какво е Гугъл?

— Търсачка в интернет. За какво още ме излъга? Колко лъжи ми поднесе днес, Травис?

— Ако лъжа, защо сте тук?

— Не знам. Уместен въпрос. Разказваш интересна история и имаш дълго досие, но нищо не можеш да докажеш.

Бойет сви рамене, сякаш не даваше пет пари за мнението на пастора, но очите му се присвиха и лицето му пламна.

— Не съм длъжен да доказвам каквото и да било. Поне този път за разнообразие не съм обвиняем.

— Намериха две нейни карти на едно пясъчно островче в Ред Ривър. Как се връзва това с историята ти?

— Телефонът й беше в чантата. Щом я хванах, проклетата машинария взе да звъни и не спираше. Накрая побеснях, грабнах чантата и я метнах от моста. Но нея задържах. Трябваше ми. Вашата жена ми напомня за нея, много е хубава.

— Млъквай, Травис — машинално отсече Кийт, преди да се усети. Пое си дълбоко дъх и търпеливо изрече: — Нека да не замесваме и жена мн.

— Извинявайте, пасторе. — Бойет свали от врата си тънка верижка. — Искате доказателства. Погледнете това.

На верижката висеше златен пръстен със син камък. Бойет разкопча верижката и подаде пръстена на Кийт. Беше тесен и малък, явно женски.

— От едната страна е изписано АНЯ — каза с усмивка Бойет. — Алиша Никол Ярбър. От другата — СУС 1999. Доброто старо Средно училище в Слоун.

Потресен, Кийт стискаше пръстена с палец и показалец и се взираше в него.

— Покажете го на майка й да видите как ще заплаче — добави Бойет. — Единственото друго доказателство, пасторе, е самата Никол и колкото повече си мисля, толкова по-силно се убеждавам, че трябва да я оставим на мира.

Кийт сложи пръстена на масата и Бойет го взе. Внезапно ритна стола назад, сграбчи бастуна и се изправи.

— Не обичам да ме наричат лъжец, пасторе. Вървете да се позабавлявате с жена си.

— Лъжец, изнасилвач, убиец, а сега се оказваш и страхливец, Травис. Защо поне веднъж в живота си не направиш нещо добро? И то по-бързо, преди да е станало късно.

— Оставете ме на мира.

Бойет отвори вратата и я затръшна зад себе си.

Теорията на обвинението се градеше отчасти върху отчаяната надежда, че един ден някой някъде ще открие тялото на Никол. То не можеше вечно да лежи под водата, нали? Рано или късно Ред Ривър трябваше да го изхвърли и някой рибар, лодкар или може би хлапе, газещо из плитчините, щеше да го намери и да повика помощ. След идентифициране на останките последното късче от пъзела Щеше да си легне идеално на мястото. Щяха да бъдат запълнени последните празнини. Край на въпросите, край на съмненията. Полицаите и прокурорите можеха спокойно и самодоволно да затворят последната страница.