Джон Гришам - Признанието

Анкър Хаус беше ъгловата сграда, напомняща тухлена кутия с боядисани прозорци. Подобно здание може да служи за всичко и вероятно неведнъж бе сменяло предназначението си през четирийсетте години след построяването му. Личеше си, че незнайният строител е бързал и не е искал да си губи времето с архитекти. В седем часа сутринта в понеделник Кийт влезе откъм Седемнайсета улица и спря пред бюрото в импровизираната приемна, зад което седеше някакъв бивш затворник.

— Какво обичате, сър? — рече човекът без капка сърдечност.

— Трябва да се видя с Травис Бойет — каза Кийт.

Дежурният погледна наляво към голямо отворено помещение, където десетина мъже седяха в различна степен на отпуснатост и зяпаха „Колелото на късмета“ по включения на пълна мощност голям телевизор. После извърна глава надясно към друга подобна стая, където още толкова мъже четяха оръфани книжлета или играеха шах и дама. Бойет седеше на плетен люлеещ се стол в ъгъла, отчасти прикрит зад разтворен вестник.

— Там е — кимна дежурният. — Подпишете се тук.

Кийт се подписа и тръгна към ъгъла. Когато го видя да се приближава, Бойет грабна бастуна и припряно стана на крака.

— Не ви очаквах — каза той с явна изненада.

— Минавах наблизо. Имаш ли време да си поговорим?

Останалите мъже не обърнаха особено внимание на Кийт. Игрите на шах и дама продължиха без прекъсване.

— Разбира се — каза Бойет и се озърна. — Да идем в столовата.

Кийт го последва, гледайки как при всяка стъпка левият му крак блокира за миг, което предизвикваше накуцването. Бастунът потропваше по плочките на пода. Кийт се запита колко ли е ужасно да живееш всяка минута с неизлечим тумор между ушите, който расте ли, расте, докато накрая притисне отвътре черепа ти до пръсване. Колкото и жалка личност да бе Бойет, Кийт неволно го съжаляваше. Жив труп.

Столовата се оказа неголямо помещение с четири дълги сгъваеми маси и широк отвор към кухнята в дъното. Кухненският персонал вдигаше шумотевица с тенджери и тигани. По радиото гърмеше рап музика. Идеално прикритие за тиха беседа.

Бойет кимна към една от масите.

— Можем да поговорим тук.

По масата бяха пръснати трохи. Из въздуха се носеше тежкият мирис на прегоряло олио. Двамата седнаха един срещу друг. Тъй като нямаха друга обща тема освен времето, Кийт реши да започне без предисловия.

— Искате ли кафе? — попита любезно Бойет.

— Не, благодаря.

— Умно решение. Тук правят най-скапаното кафе в цял Канзас. По-лошо и от затворническото.

— Травис, след като тази сутрин си тръгна, аз влязох в интернет, намерих сайта за Донте Дръм и потънах за цял ден в този свят. Историята е потресаваща, сърцераздирателна. Има сериозни съмнения във вината му.

— Сериозни? — Бойет се разсмя. — Че как иначе! Хлапето няма нищо общо с онова, което се случи на Ники.

— Какво се случи на Ники?

Изненадан поглед, като на елен в светлината на фарове. Бойет обгърна главата си с две ръце и започна да масажира скалпа. Раменете му се разтресоха. Тикът дойде, изчезна, отново се появи. Кийт го гледаше и почти усещаше страданието му. Рапът продължаваше да гърми безсмислено откъм кухнята.

Кийт бавно бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист. Разгъна го и го плъзна по масата.

— Познаваш ли това момиче? — попита той.

Беше копие на черно-бяла снимка, разпечатана от уебсайта — снимка на Никол Ярбър с униформа на мажоретка и помпон в ръцете. Усмихваше се с цялата невинност на едно седемнайсетгодишно момиче.

Отначало Бойет не реагира. Гледаше Ники така, сякаш я виждаше за пръв път. Дълго се взира в нея, после сълзите бликнаха ненадейно. Без Хълцане, без ридания или извинения — просто се стичаха по бузите му и капеха от брадичката му. Двамата с Кийт се гледаха, а сълзите не спираха. По снимката се разляха влажни петна.

Бойет изсумтя, изкашля се и каза:

— Наистина искам да умра.

Кийт се върна от кухнята с две картонени чашки черно кафе и няколко салфетки. Бойет взе една, избърса лицето си и каза:

— Благодаря.

Кийт седна и попита:

— Какво стана с Ники?

Бойет сякаш преброи до десет, преди да отговори:

— Още е моя.

Кийт мислеше, че е готов за всеки възможен отговор, но грешеше. Можеше ли да е жива до днес? Не, отговори си той. Лежал бе шест години в затвора. Как можеше да я е опазил заключена някъде? Човекът беше луд.

— Къде е? — попита решително той.

— Заровена.

— Къде?

— В Мисури.

— Виж, Травис, с тия отговори няма да стигнем доникъде. Тази сутрин ти дойде в кабинета ми с една цел — най-сетне да се изповядаш. Но не ти достигна смелост, затова съм тук. Да те изслушам.